А пък аз, господине, съм от старото поколение, което обича да вярва. Аз принадлежа на старото наивно поколение, свикнало да не разбира, да не търси, да не знае, навикнало на заобикалящите го тайни, което отказва да приеме простите и ясни истини.
Да, господине, въображението пресъхна, откакто изчезна невидимото. Днес нашата земя ми се вижда изоставен, празен и гол свят. Вярванията, които я правеха поетична, са я напуснали.
Как бих искал, когато излизам нощем, да мога да тръпна от тази тревога, която кара старите жени да се кръстят, минавайки край стените на гробищата, и последните суеверни хора да бягат, щом видят странните изпарения на блатата и чудноватите блуждаещи пламъчета! Как бих искал да вярвам в неопределените, всяващи ужас неща, които някога хората си въобразяваха, че усещат в тъмнината.
Колко ли е била мрачна и страшна някога тъмнината на нощите, когато са я изпълвали приказни същества, непознати, скитащи и зли, чийто образ човек не е можел да си представи, страхът от които е смразявал сърцето, чиято скрита мощ е задминавала границите на мисълта му и от властта на които не е можел да избегне!
Истинският страх изчезна от земята заедно със свръхестественото, защото човек се страхува истински само от това, което не разбира. Видимите опасности могат да развълнуват, да смутят, да уплашат. Какво е това пред душевния ужас, предизвикан от мисълта, че ще срещнеш блуждаещ призрак, ще почувствуваш прегръдката на мъртвец, ще видиш да тича към теб някое от тези чудовища, родени от човешкия страх? Мракът ми се вижда светъл, откакто в него няма вече привидения.
И ето ви доказателство за това: ако ние двамата изведнъж се намерехме сами в тази гора, нас повече би ни преследвал образът на двете странни същества, които зърнахме в блясъка на огъня, отколкото страхът от някаква действителна опасност.
Той повтори:
— Човек се страхува истински само от това, което не разбира.
И изведнъж в паметта ми изплува спомен, споменът за една случка, която ни разказа Тургенев една неделя, когато бяхме у Гюстав Флобер.
Описал ли я е някъде, не зная.
Никой не умееше по-майсторски от големия руски романист да извиква в душата на човека трепет пред забуленото неизвестно, никой не можеше като него в полусянката на някой странен разказ да намекне за цял един свят от неясни, тревожни и заплашителни неща.
Когато четем Тургенев, чувствуваме неопределения страх пред невидимото, страха от непознатото, което се таи отвъд стената, отвъд вратата, отвъд видимия живот. Смътни проблясъци внезапно преминават и осветяват разказа само за да увеличат тревогата ни.
Той ни загатва за смисъла на странни съвпадения, за неочаквана връзка между случайни наглед обстоятелства, които сякаш са ръководени от нечия скрита и коварна воля. Струва ти се, че у него някаква невидима нишка ни води тайнствено през живота като през мъгляв сън, чийто смисъл не успяваме да доловим.
Той не навлиза смело в царството на свръхестественото като Едгар По или Хофман; разправя прости истории, в които е примесено зрънце от нещо смътно и смущаващо.
Този ден той ни каза: „Човек се страхува истински само от това, което не разбира.“
Беше седнал или по-точно се бе излегнал в голямо кресло с отпуснати ръце и протегнати крака. Главата му беше цяла побеляла, обкръжена от къдрите на сребристата му брада и коса, което го правеше да прилича на дядо господ или на някакъв речен бог, излязъл от „Метаморфозите“ на Овидий.
Той говореше бавно, малко, лениво, което придаваше особена прелест на разказите му, и с известно колебание и тромавост на езика, които подчертаваха точния цвят на думите. Светлите му широко отворени очи отразяваха, както детските очи, всички отсенки на мисълта му.
Той ни разправи следното:
Веднъж като младеж отишъл на лов в някаква гора в Русия. Бил ходил цял ден и пристигнал към края на следобеда на брега на тиха река.
Тя течала между дърветата, под самите дървета, дълбока, студена, бистра, пълна с водорасли.
Непреодолимо желание обхванало младия ловец да се хвърли в прозрачната вода. Той се съблякъл и скочил в реката. Тогава бил висок и здрав младеж, силен и смел плувец.
Отпуснал се спокойно по гръб във водата. С удоволствие усещал как го докосват треви и корени и как водораслите леко се плъзгат по кожата му.
Внезапно някаква ръка го хванала за рамото.
Обърнал се изведнъж и видял страшно същество, което го гледало жадно. Приличало на жена или на маймуна — с огромно и набръчкано лице; това същество се кривяло и се смеело. Две отвратителни неща — сигурно гърдите — плували пред жената и невероятно дълги преплетени коси, избелели на слънцето, заграждали лицето й и се влачели по водата над гърба й.