Тургенев се почувствувал скован от невъобразим ужас, вледеняващия ужас, който изпитваме пред свръхестествените неща.
Без да разсъждава, без да мисли, без да разбира, той започнал да плува като обезумял към брега. Но чудовището плувало по-бързо от него и докосвало ту врата му, ту краката му, като издавало радостни кикотения. Влуден от страх, младежът достигнал най-после брега и се спуснал да бяга с всички сили през гората, без дори да помисли да прибере дрехите и пушката си.
Страшното същество тичало по петите му и ръмжало.
Капнал от умора, вцепенен от ужас, той щял да грохне на земята, когато с камшик в ръка дотичало едно дете, което пасяло наблизо кози; то започнало да удря отвратителната звероподобна жена, която побягнала, като пищяла от болки. Тургенев я видял как изчезнала в гъсталака, подобна на женска горила.
Била една луда, която живеела вече тридесет години в тази гора, като се хранела с това, което овчарите й подхвърляли от състрадание. По-голямата част от времето си плувала в реката.
И големият руски писател добави:
— Никога, през целия си живот, не съм изпитвал такъв страх като тогава, понеже не можех да разбера какво беше това чудовище.
Моят спътник, комуто разказах тази история, поде:
— Вярно, човек се страхува от това, което не разбира. Човек изпитва страшното душевно мъчение, наречено ужас, само когато към уплахата се прибави суеверният страх на изминалите столетия. Изживявал съм такъв ужас с всичката му сила, и то поради нещо така обикновено и глупаво, че ме е срам да го разкажа.
Пътувах пеш, съвсем сам, из Бретан. Бях прекосил Финистер, печалните степни, пусти равнини, където растат само храсти около големите свещени камъни, под които живеят духове. Предната вечер бях ходил на мрачния нос Раз, този край на стария свят, където водят вечната си битка две морета — Атлантическият океан и Ла Манш. Главата ми беше пълна с легенди, които бях чувал и чел за този край на вярванията и суеверията.
Вървях от Пенмарш към Пон-л’Абе, и то нощем. Познавате ли Пенмарш? Плосък бряг, съвсем плосък, съвсем нисък, като че ли лежи дори по-ниско от морето. Човек вижда отвсякъде това сиво и настръхнало море, пълно с подводни скали, около които капе пяна като от устата на побеснели животни.
След като вечерях в една рибарска кръчмичка, тръгнах право по пътя, който върви всред пустите равнини. Беше съвсем тъмно.
От време на време минавах край някой долмен, подобен на изправен призрак, който сякаш ме гледаше.
Малко по малко започна да ме обзема някакъв неопределен страх — сам не знаех от какво. Има вечери, когато ти се струва, че те докосват духове, когато душата ти тръпне без видима причина, когато сърцето бие от някаква смътна боязън пред онези невидими, тайнствени неща, за чието изчезване аз така съжалявам.
Пътят ми се струваше дълъг, безкрайно дълъг и пуст.
Не се чуваше друг шум освен бученето на вълните там някъде зад мен; понякога този еднообразен и заплашителен шум се чуваше съвсем близо, толкова близо, та ми се струваше, че вълните, с увенчани с пяна чела, препускат през равнината и ме следват по петите; идеше ми да побягна, да тичам с все сили да търся спасение. Бодливите храсти наоколо ми свиреха от повеите на вятъра, които брулеха земята, като ту се засилваха, ту притихваха. Беше ми много студено на ръцете и краката, макар че вървях твърде бързо; чувствувах неприятен студ, защото душата ми бе обзета от някаква тревога.
Как ми се щеше да срещна някого!
Междувременно беше станало така тъмно, че с мъка различавах пътя.
Внезапно дочух някъде напред в далечината шум от колела. „Сигурно е някаква кола“ — помислих си аз. После шумът престана.
След миг ясно дочух същия шум — този път по-близо.
Понеже не виждах никаква светлина, казах си: „Няма и фенер. Нищо не ме учудва вече в тази дива страна.“
Шумът пак престана, после започна отново. Беше много слаб шум, за да бъде от каруца, а не се чуваше и тропот на коне, което ме озадачи, понеже нощта беше тиха.
„Какво ли ще е това?“ — попитах се аз. Шумът се приближаваше много, много бързо. А ясно чувах тракането само на едно колело — никакъв шум от копита или от стъпки. Какво можеше да бъде това?
Сега беше вече близо, съвсем близо; тласкан от инстинктивен страх, скочих в един ров и видях как до самия мен мина ръчна количка, която се движеше сама… съвсем сама, без да я бута някой. Представете си… ръчна количка, която върви сама!
Сърцето ми заби така силно, че се строполих на тревата. Чувах как шумът на количката се отдалечава към морето. Не смеех да тръгна, нито да стана, нито дори да се помръдна, защото, ако количката се върнеше, ако почнеше да ме преследва, щях да умра от ужас.