Дълго, много дълго време ми трябваше да се съвзема. Останалото разстояние изминах с такава тревога в душата, че дъхът ми спираше и при най-слабия шум.
Глупаво, нали? Но какъв страх изживях! По-късно, когато размислих, разбрах — по всяка вероятност някое босоного хлапе трябва да е бутало количката, а аз бях очаквал да видя висока мъжка фигура.
Нали разбирате… когато душата ти тръпне пред свръхестественото и видиш изведнъж количка да се движи сама… съвсем сама… Какъв ужас!
Той замълча за миг и поде отново:
— Ето, господине, присъствуваме сега на интересно и страшно зрелище — тази холерна епидемия.
Усещате ли как тези вагони са се вмирисали на карбол: това означава, че тя е някъде тук, около нас.
Трябва сега да видите Тулон. Нейното присъствие се чувствува там. Не страхът от някаква болест е подлудил хората. Холерата е нещо друго, тя е невидимото, някогашният бич, бедствие от минали времена, нещо като зъл дух, който се е върнал; нейното присъствие не само ни ужасява, но и ни учудва, защото ни се струва, че тя принадлежи на миналите векове.
Лекарите стават смешни с техните микроби. Не микробите са изплашили хората дотам, че да се хвърлят от прозорците, а холерата, това необяснимо и страшно същество, дошло от дълбочините на Изтока.
Прекосете Тулон, ще видите, че там танцуват из улиците.
Защо танцуват в тези дни, когато смъртта витае около тях? Из околностите на града пускат разноцветни ракети и палят празнични огньове; по всички градски площади оркестри свирят весели мелодии.
Защо ги е обзела тази лудост?
Защото тя е тук, защото искат да се покажат храбри — не пред микробите, а пред холерата, защото искат да се държат дръзко пред нея, като пред неприятел, когото не виждаш, но който знаеш, че те дебне. За него танцуват, смеят се, крещят, палят огньове, свирят валсове, за него, за духа, който убива и чието присъствие те чувствуват навсякъде — невидим, зловещ дух, подобен на злите демони, които в древни времена варварските жреци прогонваха със заклинания.
Ги дьо Мопасан
Дядо Амабл
I
Сивото влажно небе сякаш тегнеше над обширната кафява равнина. Мирисът на есен, тъжният мирис на гола и мокра земя, на окапали листа, на мъртва трева правеше още по-тежък и гъст застоялия вечерен въздух. Пръснати из полето, селяните продължаваха да работят, чакайки черковната камбана да бие за вечерня, за да се приберат по домовете си, чиито сламени покриви надничаха тут-таме през оголените клони на дърветата, които пазеха от вятъра ябълковите градини.
Край пътя, седнало разкрачено върху купчина дрехи, съвсем мъничко дете си играеше с един картоф, който от време на време изпускаше в рокличката си, докато в съседната нива пет жени, наведени и вирнали задници, забождаха в земята стръкчета рапица. Без да спират нито за миг, с чевръсти движения, те забиваха колчета в дългите бразди край преобърнатата от ралото пръст, поставяха в образувалите се дупки поувехналите стръкчета, полягащи настрана, затрупваха корените и минаваха по-нататък.
Мина мъж с камшик в ръка, обут с дървени обувки. Той спря до детето, вдигна го и го целуна. Тогава една от жените се изправи и дойде при него. Беше висока, червендалеста мома, едра нормандка, с широки рамена, кръст и бедра, жена, създадена да ражда, със сламени коси и яркочервени бузи.
— Ей те и тебе, Сезер. Е, как е? — запита тя твърдо.
Мъжът, слаб момък с тъжен вид, промълви:
— Е, нищо и все нищо. Все това си е!
— Не ще ли?
— Не ще.
— Що ще направиш тогава?
— Па знам ли!
— Иди при попа.
— Че да ида.
— Върви, ама ей сега на!
— Че да ида.
Те се погледнала. Той все още държеше детето в ръце. Целуна го отново и пак го сложи върху дрехите на жените.
На хоризонта, между два чифлика, се виждаше мъж, който следваше тегленото от кон рало. Те преминаваха бавно — човекът, ралото и животното — под оловното вечерно небе.
Жената поде наново:
— Е, що дума баща ти?
— Рече, че не ще.
— Е що не ще?
Момъкът показа с ръка детето, което току-що беше сложил на земята, а после посочи с поглед мъжа, който ореше в далечината.
— Ами щото детето е негово — отвърна той.
Момичето вдигна рамене и каза ядосано:
— Чунким всички не знаят, че е от Виктор. Та що от това? Сбъркала съм. Та само аз ли съм сбъркала? И майка ми е грешила, преди да се омъжи, па и твоята, преди да вземе баща ти. Е, та коя не е грешила в нашия край? Случи се с Виктор, защото той ме фана в плевника, кога спях, право ти казвам. То и после греших кога не спях. Да не беше ратай, сигурно щях да го взема. Та да не чина по-малко сега?