Мъжът отвърна простичко:
— Искам те такава, каквато си — и с дете, и без дете. Само дето старият се противи. Ама ще видим да го уредим.
Тя подхвана наново:
— Я иди при попа още сега.
— Ще ида.
Той продължи пътя си с тромавата си селска походка, а момичето, с ръце на хълбоците, се върна да сади рапица.
Мъжът, който се отдалечаваше — Сезер Улбрек, син на стария глух Амабл Улбрек, действително искаше да се ожени, против волята на баща си, за Селест Левек. Тя имаше дете от Виктор Льокок, прост ратай в чифлика на родителите й, изгонен заради тази негова постъпка.
Впрочем на село съсловията не са строго разграничени и ако слугата е пестелив и си купи стопанство, той става равен на бившия си господар.
С камшик под мишница, Сезер Улбрек тръгна, като влачеше тежките си полепнали с кал дървени обувки. Една и съща мисъл се въртеше в главата му. Той наистина искаше да се ожени за Селест Левек, искаше я заедно с детето й, защото тя беше жената, която му трябваше. Не би могъл да каже защо, но знаеше и беше сигурен, че само нея иска. Стигаше му само да я погледне, за да се убеди в това — чувствуваше се някак особено, объркваше се, сякаш оглупяваше от задоволство. Изпитваше радост дори като целуваше малкия, детето на Виктор, понеже беше излязло от нея.
Той гледаше без омраза силуета на мъжа, който вървеше зад ралото в далечината, открояващ се на хоризонта.
Обаче дядо Амабл не се съгласяваше с тази женитба. Той се противопоставяше с някаква бясна упоритост, с упоритостта на глух старец.
Напразно Сезер крещеше в лявото му ухо, с което дядото още чуваше някой и друг звук:
— Добре ще те гледаме, тате. Нали ти казвам, че е добра мома, пък и работлива, а и парици има.
Старецът повтаряше все същото:
— Докато съм жив, това няма да го бъде.
Нищо не можеше да сломи упорството му, нищо не можеше да смекчи суровостта му. Само една надежда оставаше на Сезер. Дядо Амабл се боеше от свещеника, защото изпитваше страх пред смъртта, която чувствуваше, че наближава. Не се страхуваше много от дядо господ, нито от дявола, нито от ада, нито от чистилището, за които нямаше ясна представа; но се страхуваше от свещеника, който му напомняше за погребението му, така както някои хора се боят от лекарите, понеже изпитват ужас от болести. Селест, която знаеше таза слабост на стареца, от седмица насам подтикваше Сезер да отиде при свещеника, но той все се колебаеше, понеже не обичаше твърде поповете. За него те представляваха ръце, вечно протегнати с дискоса или нафората.
Най-сетне все пак се реши и тръгна към къщата на свещеника, като обмисляше по какъв начин да му разкаже за грижите си.
Отец Рафен, дребен, слаб, енергичен свещеник, винаги небръснат, топлеше краката си, седнал пред огъня в кухнята, и чакаше да стане време за вечеря.
Щом видя влизащия селянин, той попита, като само обърна глава:
— Е хайде, говори!
— Искам да ви говоря, отче.
Той стоеше смутен, като държеше в едната си ръка камшика, а в другата каскета.
— Е хайде, говори!
Сезер погледна слугинята — стара жена, която тътреше крака и нареждаше на единия край на масата край прозореца приборите за вечерята на господаря си. Той промълви:
— Ами че то е, кажи-речи, изповед.
Тогава отец Рафен изгледа внимателно своя енориаш, видя смутеното му лице, стеснителността му, блуждаещите му очи и заповяда:
— Мария, я иди за пет минути в стаята си, че да си поговорим със Сезер.
Слугинята хвърли гневен поглед на момъка и излезе, като мърмореше ядосано.
Свещеникът продължи:
— Хайде, кажи болката си.
Момъкът все още се колебаеше, гледаше обувките си и въртеше в ръце каскета си, изведнъж каза:
— Това е, искам да се оженя за Селест Левек.
— Е, че кой ти пречи да се ожениш, момчето ми?
— Е, па баща ми, той не дава.
— Баща ти ли?
— Да, баща ми.
— Какво казва баща ти?
— Казва, че има дете.
— Тя не е първата, на която това се случва. Още от времето на нашата прамайка Ева стават такива работи.
— Детето е от Виктор, Виктор Льокок, слугата на Антим Лоазел.
— Аха, така! Значи той не е съгласен?
— Не е съгласен.
— Не иска и да чуе, а?
— Опъва се като магаре пред мост, да прощавате.
— А ти какво му казваш, за да го придумаш?
— Казвам му, че тя е добро момиче и е работлива, има си и спестени парици.
— А той все не се съгласява? Сигурно искаш да му поговоря?
— Е това искам, точно това.
— Какво да говоря на баща ти?
— Ами че… това, дето го разправяте, кога държите проповед, за да дават хората пари.