В ума на селянина единственият стремеж на черквата беше да развърже кесиите на хората и да изпразни джобовете им, за да напълни божията каса. Той си я представяше като някаква огромна търговска къща, в която свещениците бяха чиновници — хитри, лукави, страшно ловки чиновници, които вършеха сделките на дядо господ в ущърб на селяните.
Знаеше много добре, че свещениците помагаха и дори много помагаха на най-бедните, на болните, на умиращите; знаеше, че те даваха помощ, утешаваха, съветваха и подкрепяха; но всичко това ставаше срещу заплащане, срещу сребърни монети, срещу хубави лъскави парички, с които се плащаха и причастието, и литургиите, и съветите, и подкрепата, и опрощаването на греховете, и индулгенциите, и чистилището, и рая в зависимост от доходите и щедростта на грешника.
Отец Рафен, който си познаваше човека и никога не се сърдеше, се разсмя.
— Хубаво, ще му кажа нещичко на баща ти, но ти, мое момче, ще започнеш да идваш на черква.
Улбрек вдигна ръка да се закълне:
— Честна дума на сиромах човек, ако направите това за мене, обещавам ви да идвам.
— Добре тогава. Кога искаш да ида при баща ти?
— Ами колкото по-скоро, толкова по-добре. Тая вечер, ако можете.
— Добре, след половин час тогава, след вечеря.
— След половин час.
— Значи разбрахме се. Доскоро виждане момчето ми.
— Довиждане, отче. Много благодарим.
— Няма защо, моето момче.
Сезер Улбрек се прибра в къщи. От сърцето му се беше свлякъл голям товар.
Тъй като бащата и синът не бяха богати, Сезер беше взел под наем едно съвсем малко стопанство. Те живееха сами с една слугиня — петнадесетгодишно момиче, което им вареше чорбата, хранеше кокошките, доеше кравите и биеше маслото — и едва свързваха двата края, въпреки че Сезер беше добър земеделец. Но не притежаваха нито достатъчно земя, нито достатъчно добитък и изкарваха едва колкото да преживеят.
Старецът не работеше вече. Тъжен като всички глухи хора, схванат от болки, прегърбен, изкривен, той ходеше из полето, като се подпираше на бастуна си, и гледаше хората и животните сурово и недоверчиво. Понякога сядаше край някой ров и оставаше там с часове неподвижен, мислейки смътно за нещата, които го бяха занимавали цял живот — за цената на яйцата и житата, за посевите, които избуяват или се развалят от слънцето и дъжда. Ревматизмът мъчеше старите му кости, които попиваха влагата на почвата така, както седемдесет години бяха поемали изпаренията на стените на схлупената му хижа, покрита с влажна слама.
Връщаше се привечер, сядаше в кухнята на мястото си в края на масата и когато поставяха пред него глиненото гърне с чорба, той го обхващаше с изкривените си пръсти, които сякаш бяха взели кръглата форма на съда, и си топлеше на него ръцете, преди да започне да яде — и зиме, и лете, — за да не загуби нито частица от топлината, защото огънят струва пари, нито капка от супата, в която са сложили мазнина и сол, нито трохичка от хляба, направен от неговото жито.
След това по една стълба, опряна на стената, се изкатерваше в плевника, където беше сламеникът му; синът му лягаше да спи в нещо като ниша близо до огнището, а слугинята се затваряше в зимника — тъмна дупка, където някога държаха картофите.
Сезер и баща му почти не разговаряха. Само от време на време, когато трябваше да се продаде реколтата или да се купи някое теле, синът се допитваше до баща си. Той държеше ръцете си като фуния и викаше в ухото на стареца, за да му обясни случая; дядо Амабл се съгласяваше с него или изказваше неодобрението си с бавен и глух глас, който сякаш идеше от дълбочините на корема му.
И така, една вечер Сезер се беше приближил до него и му беше извикал с все сила в ухото, че е решил да се ожени за Селест Левек, като че ли се отнасяше за покупката на кон или на юница.
Бащата се беше разсърдил. Защо? Дали от някакво чувство за нравственост? Сигурно не. Девствеността на момичетата е почти без значение на село. Но старият скъперник, у когото бе вкоренен бесен инстинкт към пестеливост, се беше възмутил при мисълта, че син му ще отхрани дете, което не е създал самият той. В един миг си беше представил колко супи ще изсърба малкият, преди да израсне, та да може да помага в чифлика, беше пресметнал колко килограма хляб ще изяде този малчуган и колко литра ябълково вино ще изпие, докато стане четиринадесетгодишен, и в него беше пламнал яростен гняв към Сезер, който не бе помислил за тези неща.
Старецът му беше извикал с необикновено силен за него глас:
— Да не си си изгубил ума!
Тогава Сезер започна да го убеждава, да изрежда качествата на Селест, доказваше, че тя ще печели сто пъти повече от това, което ще струва издръжката на детето. Старецът обаче се съмняваше в тези качества, докато не можеше да има никакво съмнение, че малкият съществува, и без да дава повече обяснения, отговаряше: