— Не може! Не може! Докато съм жив, няма да я бъде тая!
От три месеца насам нищо не се беше променило; всеки стоеше на своето, никой от двамата не отстъпваше. Същият разговор се повтаряше всяка седмица, със същите доводи, същите думи, същите жестове, без да доведе до някакъв резултат.
Тогава Селест посъветва Сезер да отиде да потърси помощта на свещеника.
Когато се прибра в къщи, Сезер завари баща си да седи вече на масата, тъй като беше закъснял поради посещението си при свещеника.
Вечеряха, седнали един срещу друг, без да говорят. Ядоха по малко хляб и масло след супата и пиха по чаша ябълково вино; след това останаха неподвижни на столовете си, едва осветявани от свещта, която слугинчето беше преместило, за да измие съдовете, да избърше чашите и да нареже от вечерта хляба за сутрешната закуска.
Чу се силно хлопане, вратата веднага се отвори и свещеникът се появи. Старецът му хвърли неспокоен, пълен с подозрение поглед и предчувствувайки някаква опасност, тъкмо се готвеше да се изкачи по стълбата, когато отец Рафен сложи ръка на рамото му и изкрещя над главата му:
— Трябва да говоря с вас, дядо Амабл.
Сезер беше изчезнал през отворената врата. Така го беше страх, че не искаше да слуша какво ще се говори; не искаше надеждата му да гасне малко по малко при всеки упорит отказ на баща му, предпочиташе да научи истината — добра или лоша — изведнъж, макар и по-късно, затова тръгна из тъмнината. Нощта беше безлунна, без звезди, от ония мъгливи нощи, през които въздухът е сякаш мазен от влага. Лека миризма на ябълки се носеше край дворовете, защото през този сезон беряха ранните ябълки, от които правят ябълковото вино в този край. Когато минаваше край стените на оборите, Сезер усещаше как от тесните им прозорци го облъхва топлата миризма на заспалите върху тора говеда и чуваше как конете в конюшните тъпчеха и как движеха челюстите си, когато дърпаха и дъвчеха сеното от яслите.
Той вървеше и мислеше за Селест. В примитивното му съзнание, където понятията бяха само образи, породени направо от предметите, мислите му за любовта се изразяваха просто чрез представата за високо, червендалесто момиче, което стоеше сред изровения път и се смееше с ръце на хълбоците.
Така я беше видял в деня, когато я пожела за първи път. При все че я познаваше от детинство, той никога не й беше обръщал внимание. Сутринта в този ден те бяха разговаряли няколко минути, след това той си беше тръгнал и вървейки, си повтаряше: „Господи, какво хубаво момиче! Жалко, че е прегрешила с Виктор.“ До вечерта все мислеше за нея; на другия ден също.
Когато я видя пак, усети, че нещо го гъделичка в гърлото, като че ли му бяха вкарали в гърдите перо от петел, и оттогава насам, всеки път, когато беше с нея, той се учудваше на това нервно гъделичкане, което винаги се явяваше отново.
Тя толкова му харесваше, че след три седмици реши да се ожени за нея. Не можеше да каже как го бе завладяла, но обясняваше чувството си с думите: „Тя ме омагьоса“, сякаш страстта му към това момиче беше така могъща като нечиста сила. Прегрешението й не го тревожеше. Е, няма какво, в края на краищата тя не губеше нищо от това; него дори не го беше яд на Виктор Льокок.
Ами ако свещеникът не успее, какво ще прави? Той бе така измъчен от безпокойство, че дори не смееше да помисли за това.
Стигна до къщата на свещеника и седна на пейката до малката дървена ограда, за да чака завръщането му.
Може би беше седял така около половин час, когато по пътя се зачуха стъпки и въпреки че нощта беше много тъмна, той успя да различи черното расо на свещеника…
Изправи се с подкосени крака. Не смееше да заговори, не смееше да узнае истината.
Свещеникът го забеляза и каза весело:
— Е, моето момче, нареди се!
— Нареди ли се? Не може да бъде! — смънка Сезер.
— Да, момко, но не беше лесно. Какво старо, упорито магаре е баща ти!
Младежът продължаваше да повтаря:
— Не може да бъде!
— Да, да, уреди се. Ела утре по обед при мене, за да решим кога да обявим в черква за женитбата ви.
Сезер бе хванал ръката на свещеника. Той я разтърсваше, стискаше я до счупване и повтаряше, заеквайки:
— Наистина… наистина… наистина ли, отче? Честна дума… ще… ще видите, че в неделя ще дойда… на черква.
II
Сватбата стана през средата на декември — скромна сватба, тъй като младоженците не бяха богати. Още в осем часа сутринта, облечен в нови дрехи, Сезер бе готов да отиде да вземе годеницата си и да я заведе в кметството, но тъй като бе подранил, той седна до масата в кухнята да чака роднините и приятелите си, които щяха да го придружат.