От осем дни насам валеше сняг и кафявата земя, оплодена от посетите през есента семена, беше станала синкавобяла и спеше под голямата си ледена покривка.
В покритите с бели калпаци хижи беше студено; топчестите ябълкови дървета в дворовете сякаш бяха потънали в цвят — както в хубавия месец, когато цъфтят.
Този ден големите облаци, които идат от север, сивите облаци, носещи пухкавия сняг, бяха изчезнали и синьото небе се разстилаше над бялата земя, върху която изгряващото слънце хвърляше сребристи отблясъци.
Сезер гледаше през прозореца, щастлив, без да мисли за каквото и да било.
Вратата се отвори. Влязоха две жени, две празнично пременени селянки — лелята и братовчедката на младоженеца; след това дойдоха трима мъже — негови братовчеди, и накрая една съседка. Те седнаха на столовете и останаха неподвижни и мълчаливи — жените на едната страна на кухнята, мъжете — на другата, обхванати внезапно от някаква свенливост, от тази неловкост и меланхолия, която обзема хората, когато се съберат за някакво тържество. След малко един от братовчедите попита:
— Дали не е вече време?
— Май че стана време отговори Сезер.
— Хайде да вървим тогава — рече някой друг.
Всички станаха. Тогава Сезер, обзет от внезапно безпокойство, се изкачи по стълбата в плевника, за да види дали се е приготвил баща му. Старецът, обикновено ранобуден, още не се беше появил тази сутрин. Синът му го намери да лежи на сламеника, увит в завивките си, с отворени очи и зъл израз на лицето.
Той извика до самото тъпанче на ухото му:
— Хайде, тате, ставай. Тръгваме на сватба.
Старецът промърмори плачливо:
— Не мога. Така ме е схванало от простуда, че не мога да мръдна.
Младежът се сещаше, че той хитрува и го гледаше поразен.
— Хайде, тате, напрегни се малко.
— Съвсем не мога.
— Чакай, ще ти помогна.
Той се наведе към стареца, дръпна завивката, хвана го под мишниците и го повдигна. Но дядо Амабл започна да стене:
— Ох, ох, ох! Боли! Ох, ох, ох! Не мога. Целият ми гръб е вдървен. Вятърът ще да ме е продухал през тоя проклет покрив.
Сезер разбра, че няма да успее да го вдигне, и вбесен за първи път в живота си срещу баща си, му изкрещя:
— Тогава няма да обядваш, защото ще ядем в хана на Полит. Това ще те научи да не се инатиш.
Той се спусна по стълбата — тръгна, следван от роднините и гостите си.
Мъжете бяха запретнали панталоните си, за да не се търкат в снега; жените вдигаха високо фустите си, показвайки мършавите си глезени, сивите си вълнени чорапи, костеливите си крака, тънки като дръжка на метла. Всички вървяха, като се клатеха един зад друг, без да говорят, съвсем бавно, за да не загубят пътя, изчезнал под равната снежна покривка, еднообразна и безкрайна.
Когато наближаваха някой чифлик, забелязваха по един-двама души, които ги чакаха, за да се присъединят към тях; шествието ставаше все по-дълго, лъкатушеше, следвайки невидимите очертания на пътя, приличаше на жива броеница с големи черни зърна, която се извиваше през бялото поле.
Пред вратата на годеницата цяла тълпа чакаше младоженеца; всички тъпчеха на едно място. Когато той се появи, те го приветствуваха шумно; след малко Селест излезе от стаята си, облечена в синя рокля, наметната с малко червено шалче, а главата й бе украсена с портокалови цветчета.
Всички питаха Сезер:
— Ами де е баща ти?
Той отговаряше смутено:
— Не може да се помръдне, нали се е схванал.
Селяните кимаха с глава с хитър и недоверчив израз на лицето.
Тръгнаха към кметството. Зад бъдещите съпрузи една селянка носеше детето на Селест, като че ли отиваха на кръщение. Селяните, хванати подръка, вървяха двама по двама през снега и се клатушкаха като тежки лодки в развълнувано море.
След като кметът извърши бракосъчетанието на годениците в малкото здание на кметството, свещеникът на свой ред ги венча в скромния божи дом. Той благослови техния брак, обеща им плодовитост и след това им държа проповед за брачните добродетели, за простите и здрави селски добродетели — труд, сговорчивост и вярност. През това време детето, на което беше станало студено, хленчеше зад гърба на булката.
Щом младоженците се появиха на вратата на черквата, откъм долчинката при гробището се чуха пушечни изстрели. Виждаха се само дулата на пушките, от които излизаха бързо облачета пушек; после се показа глава на човек, който гледаше към шествието. Беше Виктор Льокок; той чествуваше по този начин сватбата на милата си приятелка, радваше се на нейното щастие и с барутен гръм й изпращаше благопожеланията си. Беше събрал пет-шест души свои приятели, ратаи по чифлиците, за да дадат тези пушечни залпове. Хората одобриха тази проява на любезност от негова страна.