Той не се примири. Живееше в къщи както по-рано, но сякаш не беше вече там, не се интересуваше от нищо и гледаше на тези хора — на сина си, жената и детето — като на чужди, като на хора, които не познава, и никога не говореше с тях.
Зимата мина. Беше дълга и сурова. Ранната пролет събуди кълновете и селяните отново плъзнаха като работливи мравки из полето. Те работеха на вятър и дъжд от изгрев до залез-слънце по дългите кафяви бразди, които раждат хляба на хората.
Годината обещаваше да бъде плодородна за младите съпрузи. Посевите никнеха гъсти и буйни; не падна слана; цъфналите ябълки ронеха по тревата розов и бял сняг, който обещаваше през есента градушка от плодове.
Сезер ставаше рано и се прибираше късно, работеше неуморно, за да не плаща на ратай.
Понякога жена му му казваше:
— Ако караш все така, ще се поболееш.
Той отговаряше:
— Ами, ще се поболея! Да не ми е за пръв път!
Но една вечер се прибра така уморен, че си легна, без да вечеря. На другия ден стана както обикновено, но не можа да хапне нищо, макар че не беше ял предишната вечер; рано следобед се върна да си полегне. През нощта започна да кашля; с пламнало чело и сух език, той се въртеше в треска на сламеника си и гореше от страшна жажда.
Въпреки това призори отиде на нивата, но на другия ден трябваше да извикат лекар, който установи, че е тежко болен от възпаление на белите дробове.
Той вече не излезе от тъмната ниша, която му служеше за легло. Чуваха го да кашля, да се задъхва и да се мята в черната дупка. За да го видят, да му дадат лекарства, да му поставят вендузи, трябваше да сложат свещ до отвора и. Тогава под гъстата дантела от паяжини, която висеше и се люлееше, раздвижена от въздуха, се виждаше изпитото му лице, обрасло с брада. Върху сивите чаршафи ръцете на болния изглеждаха като ръце на мъртвец.
Селест се грижеше за него и шеташе, изпълнена с тревога. Тя му даваше лекарствата слагаше му лапи, ходеше по цял ден нагоре-надолу из къщи. В това време дядо Амабл седеше на отвора на плевника и наблюдаваше отдалеч тъмната дупка, в която агонизираше синът му. Не се приближаваше до него от омраза към жена му и стоеше настрана като обидено куче.
Минаха още шест дни. Една сутрин, когато Селест, която сега спеше на земята върху куп слама, отиде да види дали мъжът й не се чувствува по-добре, тя не чу бързото му дишане в дълбоката ниша и попита уплашена:
— Е, Сезер, как прекара нощта?
Той не отговори.
Тя посегна да го пипне и протегнатата й ръка докосна леденото му лице. Силен писък се изтръгна от гърдите й — проточеният писък на ужасена жена. Той беше мъртъв.
При този вик глухият старец се появи на стълбата и виждайки, че Селест се спусна навън за помощ, бързо слезе, пипна на свой ред лицето на сина си и като разбра какво се е случило, отиде да заключи вратата отвътре, за да попречи на жената да се върне; щом синът му не беше вече между живите, той нямаше да я остави да се настани пак в къщата му.
След това седна на един стол край мъртвеца.
Насъбраха се съседи. Те викаха и тропаха, но той не ги чуваше. Тогава един от тях счупи прозореца и скочи в стаята. Другите го последваха; отвориха отново вратата и Селест се върна, плачейки сърцераздирателно, с подпухнали страни и зачервени очи. Дядо Амабл разбра, че е победен, и без да продума, се прибра в плевника си.
На следния ден погребаха Сезер. След погребението свекърът, снахата и детето останаха сами в къщи.
Беше време за вечеря. Тя запали огъня, приготви чорбата и постави чиниите на масата, докато старецът, седнал на един стол, чакаше, без да си дава вид, че я гледа.
Когато яденето беше готово, тя извика в ухото му:
— Хайде, тате, да ядем.
Той стана, седна до масата, изсърба чорбата си, изяде хляба си, намазан с масло, изпи две чаши ябълково вино и излезе.
Беше топъл ден, един от тези благодатни дни, в които чувствуваше живота да кипи, да трепти и да цъфти навред по повърхността на земята.
Дядо Амабл тръгна по малка пътечка през нивите. Той гледаше младите жита и младия овес, мислейки за момчето си, за нещастното си момче, което сега лежеше под земята. Вървеше с уморената си крачка, като влачеше единия си крак и накуцваше. И понеже беше сам в широкото поле, всред избуялите посеви, сам под синьото небе, сам с чучулигите, които виждаше да се стрелкат над главата му, без да чува нежната им песен, той заплака.
После седна край една локва и остана там до вечерта, гледайки птичките, които идваха да пият вода. Когато се стъмни, той се прибра, вечеря, без да каже нито дума, и се качи в плевника.
Животът му продължаваше както преди. Нищо не се беше променило, само синът му Сезер спеше в гробищата.