Какво можеше да направи този старец? Не го биваше вече за работа, можеше още само да яде супите, които снаха му готвеше. И той ги сърбаше мълчаливо, сутрин и вечер, като следеше с гневен поглед малкия, който също ядеше там, на другия край на масата, точно срещу него. След това излизаше, бродеше из полето като скитник, криеше се зад хамбарите, за да поспи час-два, като че се страхуваше да не го видят, и се прибираше, щом се свечереше.
Големи грижи гнетяха Селест. Стопанството имаше нужда от мъж, който да работи земята и да наглежда всичко. Трябваше някой да бъде там постоянно, не човек, комуто ще плаща за труда, а истински земеделец, стопанин, който да разбира от работата и да се грижи за имота. Сама жена не можеше да се занимава с посевите, да следи цените на житото, да се разправя с покупка и продажба на добитък. Тогава в главата й се породиха прости и практични мисли, които тя прекарваше през ума си всяка нощ. Тя не можеше да се омъжи, преди да изтече една година, а трябваше веднага да се погрижи за имота, да запази интереси, които не търпяха отлагане.
Само един човек можеше да я извади от това тежко положение — Виктор Льокок, бащата на детето й. Той беше работлив, разбираше от селска работа и с малко пари би станал отличен стопанин. Тя знаеше това, защото го беше виждала как работи, когато беше още у родителите й.
И така, една сутрин, виждайки го да минава по пътя с една кола тор, тя излезе, за да го пресрещне. Когато я забеляза, той спря конете, а тя му заговори, като че ли се бяха виждали вчера:
— Добър ден, Виктор, как си?
— Карам — отвърна той, — а вие как сте?
— Ох, криво-ляво щеше да върви, да не бях сама в къщи… а то с имота имам много грижи.
Те дълго разговаряха, облегнати на колелото на натоварената кола. От време на време мъжът се замисляше и почесваше челото си под каскета, а тя, със заруменели бузи, говореше с жар, изтъкваше доводи, говореше за сметките и за плановете си за бъдещето. Накрая той измърмори:
— Е, може.
Тя протегна ръка като селянин, който приключва пазарлък, и попита:
— Думата дума?
Той стисна подадената му ръка.
— Думата дума.
— Значи в неделя.
— В неделя.
— Хайде, сбогом, Виктор.
— Сбогом, госпожа Улбрек.
III
Тази неделя беше селският празник, годишният празник на светеда-иокровител на селото, който в Нормандия наричат събор.
От една седмица насам по пътищата към селото се точеха панаирджийски коли, теглени от сиви и червеникави кранти. В тези фургони живееха семействата на пътуващи фокусници, собственици на томболи, на павилиони за стрелба, на разни игри, и шарлатани, които показваха чудеса; селяните ги наричаха „карагьозчии“.
С развявани от вятъра завески, мръсните каруци, следвани от тъжни кучета, които вървяха с наведени глави между задните колела, се спираха една след друга на площада пред общината. Пред всяко от тия пътуващи жилища се издигна палатка. През дупките на платнището се виждаха лъскави неща, които възбуждаха любопитство и желания у селските хлапаци…
В неделя на празника всички бараки бяха отворени още от сутринта и излагаха своя разкош — евтина стъклария и порцелан. Селяните, които отиваха на черква, гледаха простодушно и доволно скромните магазинчета, които те впрочем виждаха всяка година.
Рано следобед на площада се събра цяла тълпа. От всички съседни села, насядали в кабриолети, които ги друсаха, дрънчаха и се люлееха като лодки, пристигаха селяни с жените и децата си. Разпрягаха у приятели; селските дворове се изпълниха с чудновати сиви брички, високи, разкривени, подобни на дългокраки мършави животни, излезли от морските дълбочини.
Семействата отиваха бавно на събора — дечурлигата отпред, възрастните след тях — с усмихнати лица и отпуснати ръце, големи, червени, костеливи ръце, свикнали на труд, ръце, които сякаш се срамуваха, че си почиват.
Един фокусник свиреше с тръба; латерната на въртележката с дървените кончета редеше своите плачливи и отривисти мелодии; колелата на томболите скърцаха, като че ли някой раздира платно; всяка секунда се чуваха гърмежи на пушки. Тълпата се точеше бавно край бараките, като някакво тесто, което тече; в нея се образуваха водовъртежи; тя се движеше като стадо от тежки, неповратливи животни, случайно пуснати на свобода.
Момите, заловени за ръце по седем-осем, пееха с пискливи гласове; момците, с накривени над ухото каскети и сини, колосани и издути като балон ризи, ги следваха и се кискаха.
Целият край — господари, ратаи и слугини — се беше събрал там.
Дядо Амабл, облечен в старовремския си зеленикав редингот, също бе дошъл, тъй като никога не пропускаше събора.