Той гледаше томболите, спираше се пред павилионите за стрелба, за да прецени умението на стрелците, но най-много се интересуваше от една проста игра, която се състоеше в това да се хвърли голяма дървена топка в отворената уста на човек, нарисуван на една дъска.
Внезапно някой го потупа по рамото. Беше дядо Маливоар.
— Хайде, старо, ела да те почерпя един коняк — му викна той.
Те седнаха на една маса пред кръчмата и изпиха по един коняк, после втори, после трети. След това дядо Амабл продължи да скита из събора… Мислите му бяха малко объркани и той се усмихваше, без сам да знае защо — усмихваше се пред томболите, пред въртележките и особено пред павилиона за стрелба. Остана дълго там и се радваше много, щом някой стрелец свалеше стражаря или попа — двамата представители на властта, от които той се боеше по инстинкт. После се върна, седна в кръчмата и изпи чаша ябълково вино, за да се освежи. Беше вече късно, нощта настъпваше. Един съсед му напомни:
— Ще закъснееш за яхнията, дядо.
Тогава той тръгна към къщи. Мек здрач, топлият здрач на пролетните вечери, се спускаше бавно над земята.
Когато дойде до вратата, стори му се, че вижда през осветения прозорец двама души в стаята. Той се спря, силно изненадан; после влезе в къщи, Виктор Льокок, седнал на мястото на сина му, вечеряше; пред него на масата беше сложена чиния, пълна с картофи.
Изведнаж дядо Амабл се обърна, като че ли искаше да си отиде. Вън се беше стъмнило съвсем. Селест стана и му викна:
— Ела по-бързо, тате, има хубава яхния — нали днес е празник.
Той безволно я послуша и седна по навик, като гледаше ту мъжа, ту жената, ту детето. После започна да яде бавно, както си ядеше всеки ден.
Виктор Льокок се държеше, като че ли беше у дома си — разговаряше от време на време със Селест, вземаше детето на коленете си и го целуваше. А Селест му досипваше от яденето, наливаше му вино, говореше му и изглеждаше доволна. Дядо Амабл ги гледаше втренчено, без да чува какво казват. Когато се навечеря — така бе огорчен, че не яде почти нищо, — стана и вместо да се качи в плевника както всяка вечер, излезе навън, отвори пътната врата и тръгна из полето.
Когато той излезе, Селест, малко разтревожена, попита:
— Що ще прави сега навън?
— Не се коси. Ще се върне, когато се умори — отговори равнодушно Виктор.
Тя се залови с домакинската си работа, изми чиниите, избърса масата, а в това време мъжът спокойно се събличаше. След това се изтегна в тъмната и дълбока ниша, където Селест беше спала със Сезер.
Пътната врата се отвори. След малко дядо Амабл се появи на вратата. Щом влезе вътре, той започна да се оглежда на всички страни като старо куче, което души. Търсеше Виктор Льокок. Понеже не го видя никъде, взе свещта от масата и се приближи до тъмната ниша, където бе умрял синът му. В дъното видя Виктор, който вече задремваше, изтегнат под завивките. Тогава глухият старец се обърна тихо, сложи отново свещта на масата и пак излезе на двора.
Селест беше привършила работата си; детето вече спеше, всичко беше поставено на място; тя чакаше само да се върне свекър й, за да легне до Виктор.
Седеше на стола с отпуснати ръце и безизразен поглед.
Отегчена, че той не се връща, тя промърмори раздразнено:
— Заради този стар готован ще изгорим за четири су свещ.
Виктор отговори от дъното на нишата:
— Има повече от час, откак е навънка. Трябва да видим да не спи на пейката пред вратата.
— Ще отида да видя — каза тя, стана, взе свещта и излезе, като закриваше с ръка светлината, за да вижда по-добре в тъмното.
Нямаше го нито пред вратата, нито на пейката, нито на торището, където старият имаше обичай да седи понякога на топло.
Тя тъкмо щеше да се прибере, когато случайно вдигна очи към голямата ябълка, която растеше при входа на двора, и изведнаж забеляза два крака, два мъжки крака; те висяха на височината на лицето й.
Селест нададе страшен вик:
— Виктор, Виктор, Виктор!
Той изтича по риза. Онемяла от ужас и обърнала глава, за да не гледа нататък, тя сочеше с протегната ръка към дървото.
Не разбирайки какво става, той взе свещта, като се мъчеше да различи по-добре предметите в тъмнината. Всред осветения отдолу листак видя дядо Амабл да виси обесен на въжето, с което връзваха конете в яхъра.
Една стълба беше облегната о дънера на дървото.
Виктор се затече да вземе един косер, покатери се на дървото и отряза въжето. Но старият беше вече студен, с ужасно изплезен език и лице, сгърчено в отвратителна гримаса.