От какво умря великият нормандец?
Покъртен, Лев Николаевич Толстой ще обърше една вселенска сълза от всевиждащото си око и ще каже в 1894 година: „Трагизмът на живота на Мопасан се състои в това, че като живееше в най-ужасната по своята уродливост и безнравственост среда, със своя талант, с необикновената светлина, скрита в него, той се издигна над мирогледа на тая среда и вече наближил освобождението си, вече задишал въздуха на свободата, изгубва в тази борба последните си сили и без да може да направи последно усилие, загива, без да се освободи…“
Може би, покъртен, гениалният Толстой да е сбъркал?
Загива, без да се освободи. Унищожен и победен? Струва ни се, че ученикът на Мопасан и негов приемник бе отговорил по-правилно — да си спомним, че и Хемингуей в последните си дни бе търсил своите камъчета по алеите на клиниката „Майо“ в Рочестър — унищожен, но непобеден! И наистина, буржоазният свят още унищожава Мопасан, но не го е победил. Планетата кръжи, осветява всички ъгълчета на робството, на порока, на капитала, на парите, на отчаянието и за нея няма никакво значение, че още лепят на Мопасан етикетите на порнограф, на черногледец, на малоумен, на родоотстъпник, че някъде в самата Франция още се стесняват да му отдадат заслуженото, а наследниците на мошеника Ларош-Матийо още мъркат в Камарата на депутатите — Мопасан ли, твърде безнравствен автор!
Нека!
Ние ще махнем с ръка, глухи за лая на кучетата, и ще продължим с вълшебния керван под звездите. И пак, прелиствайки страниците, раздвижени от безсмъртен вятър, ще си спомним, че той беше художник витален и поетичен, предметен в конкретността си и чувствен в своите трепети. Романтик по природа, той обичаше природата и земята, водата и изгревите, тревната роса и женската хубост, слънчевия залез и младите листа на старите гори, диханието на видимите и невидимите същества по същия всеотдаен начин, по който обичаше изгревите и залезите на душата, нейната земя и нейното небе, нейната чудна и необяснима природа.
Докато поетът беше безжалостен и реален критик, критикът се превръщаше в тънък и чувствителен поет. Шодерло дьо Лакло го беше учил да съзира гибелната същност на страстите, Балзак — демоничната власт на парите, Стендал — благородството на поривите и устойчивостта на изгубените битки, Рабле — народното безсмъртие и ренесансовската оргийност на дионисиевските стихии, Тургенев — меката носталгичност на любовния екстаз и вечното в преходните мигове на велика меланхолия. Символистите от неговата епоха искаха да го изтръгнат от самата епоха, романтиците — от класовата й същност и нейната историческа гибел, натуралистите — от личното участие и личния данък в познанието на горчивите социални и морални истини. Седем години Флобер му внушаваше азбучните правила на занаята, като го подтикваше да вижда спокойно, обективно истината. Монтен му напомняше да не държи прекалено много на човешките чувства, да прощава на епохата и на нейните зловония, да бъде „сам тълпа за себе си“. Лабрюйер му откриваше наново богатството и неизчерпаемостта на френския език, същността на галската традиция, елегантната безцеремонност на един скептичен морализъм.
И те му оставиха малко повече от едно десетилетие, за да възприеме техните уроци. И да ги забрави. Да изживее своя собствен живот, платил данъка на предходниците, осигурил наследството на следовниците, да спази и закона, за да го преодолее. Когато се наведе над разпилените камъчета по последната си алея, той вече имаше правото да събира чрез тях отново себе си, защото беше минал през любовта и възторга, през войната и покрусата, през обществените битки и историческото познание, през бездънните истини за буржоазното общество и всеядния империализъм на своята епоха, защото беше останал само с мозъка и сърцето си, отдалечени в двата полюса на нашата стара планета.