Трябваше да ги слее в едно.
И ги сля. След него ние никога няма да забравим, че любовта е по-силна от смъртта, че истината може да се съзре навсякъде, но никога в лицето на Бел Ами, че като Жана де Во човекът трябва да обича и да бъде обичан и че тази любов засяга всички останали хора — и родени, и неродени, и мъртви, и забравени. След него ние никога няма да можем да отворим безнаказано шкафа на познанието и да застанем без смисъл под куршумите на пошлостта. А когато вдигнем очи нагоре, озарени от светлината на онази малка блестяща планета, закръжила наред с милиони звезди над човешкия ни кръгозор, ние винаги ще си спомняме, че човекът може да загине, но само след като се е освободил.
Ги дьо Мопасан
Един живот
I
След като приготви куфарите си, Жана се приближи до прозореца. Дъждът не спираше.
Валеше като из ведро и цяла нощ дъждовните капки тропаха по стъклата на прозорците и по покривите. Надвисналото, натежало от вода небе сякаш се бе разкъсало и се изливаше над земята, размиваше я на каша, топеше я като захар. Внезапните пориви на бурята носеха топъл, тежък въздух. Придошли вади клокочеха из безлюдните улици, а къщите просмукваха влагата като гъби. Тя проникваше навътре и избиваше по стените от избата до тавана.
Излязла предната вечер от манастира, свободна най-сетне завинаги, изпълнена с желание да вкуси всички тъй дълго бленувани радости на живота, Жана се страхуваше да не би баща й да не се съгласи да тръгнат, ако времето не се разведри, затова за стотен път от сутринта се взираше изпитателно в кръгозора.
В този момент забеляза, че бе забравила да сложи в пътната си чанта календара. Откачи от стената малкия картон, разделен на месеци. Настоящата 1819 година бе написана със златни цифри посред някаква рисунка. Тя задраска с молив първите четири колонки, зачеркна всички имена на светии до втори май — деня на излизането й от манастира.
Нечий глас зад вратата извика:
— Жанет!
— Влез, татко! — отвърна Жана.
В стаята влезе баща й.
Барон Симон-Жак льо Пертюи де Во беше благородник от миналия век, добродушен човек. Възторжен поклонник на Жан-Жак Русо, той нежно обичаше природата, полята, горите, животните.
Понеже беше аристократ по рождение, изпитваше вродена омраза към революцията от 1793 година, но като философ по темперамент и либерал по възпитание, той се отвращаваше от тиранията с безобидна, голословна ненавист.
Голямата му сила и голямата му слабост бе неговата доброта, щедрата му готовност да даде, да приласкае, да прегърне, доброта, присъща на създател, разпиляна, без задръжка, някакво притъпяване на волята, разслабване на енергията, едва ли не порок.
Човек на теорията, той бе замислил цял план за възпитанието на дъщеря си — искаше да я направи щастлива, добра, пряма, нежна.
Тя живя до дванадесетгодишната си възраст в къщи, после, въпреки сълзите на майката, постъпи в „Сакре-Кьор“.
Баща й я държа там строго затворена, усамотена, далеч от хората и в неведение за живота. Искаше да му я върнат на седемнадесет години невинна и непорочна, та той сам да я посвети във всичко, да я обкръжи с разумна поезия и сред полята, сред оплодената земя да разбуди душата й, да размрази невежеството й, като й покаже наивната любов и безизкуствените ласки на животните, хармоничните закони на живота.
Жана излизаше сега от манастира лъчезарна, изпълнена с жизнени сили и жажда за щастие, готова да вкуси всички радости, всички чаровни случайности, които мислено бе вече преживяла в безделните си дни, в дългите нощи, в самотните си мечти.
Тя напомняше портрет от Веронезе с блестящите си руси коси, които сякаш се сливаха с кожата й, кожа на аристократка, бледорозова, осенена с лек, светъл кадифен мъх, забележим само под милувката на слънчевите лъчи. Очите й бяха сини, матовосини като на холандските фаянсови фигурки. Имаше малка бенка на лявата ноздра и друга вдясно на брадичката; там се къдреха няколко косъмчета, светли като кожата й, които едва личаха. Беше стройна, с оформена вече гръд и гъвкава снага. В звънливия й глас понякога звучаха остри нотки, но сърдечният й смях сееше радост около нея. Тя често вдигаше с привично движение ръце към слепите си очи, като че да приглади косите си.
Жана изтича към баща си, прегърна го и го разцелува.
— Е, какво, заминаваме ли? — запита тя.