В края на просторната ливада малка горичка заграждаше имението, защитено от морските бури с пет реда стари брястове, разкривени, превити, разядени, пресечени като покрив от вечно бушуващия морски вятър.
Този своеобразен парк граничеше отляво и отдясно с дълги алеи от стройни тополи, наричани peuples в Нормандия. Те разделяха жилищата на собствениците на двата съседни чифлика, единия на семейство Куйар, а другия на семейство Мартен.
Тези тополи бяха дали и името на замъка. Отвъд оградата се простираше обширна, необработена равнина, обрасла с тръстики, където ден и нощ морският вятър свистеше и лудуваше. По-нататък равнината внезапно свършваше с бяла, стръмна, стотина метра висока скала, чието подножие се къпеше от морските вълни.
Жана виждаше в далечината набраздената повърхност на вълните, сякаш заспали над звездите.
Умиротворена в отсъствие на слънцето, земята излъчваше всичките си ухания. Около долните прозорци се виеше жасмин и тежкият му мирис се смесваше с лекия дъх на разпукващите се листа. Полъхваше тих ветрец и донасяше острия вкус на солен въздух и изпаренията на гнили водорасли.
Девойката дишаше с наслада. Полският покой я успокои като освежителна баня.
Всички твари, които се пробуждат с настъпването на вечерта и крият невзрачното си съществуване в нощната тъмнина, пълнеха здрача с безшумното си суетене. Големи птици прелитаха във въздуха без крясък, като семки, като петна. Бръмчене на невидими насекоми леко докосваше слуха. Нещо тихо пробягваше по росната трева и по пясъка на пустите пътеки.
Само няколко печални жаби отправяха към луната своя кратък, еднообразен зов.
Жана усещаше сърцето си разширено, изпълнено е шепоти като светлата нощ, в него внезапно нахлуваха хиляди бродещи желания, подобни на нощните зверове, които шумоляха край нея. Тя се чувствуваше близко сродена с тази жива поезия. Струваше й се, че в меката белота на нощта пробягват свръхчовешки трепети, туптят неуловими надежди, носи се като че ли дъхът на щастието.
И тя започна да мечтае за любов.
Любов! От две години вече нейното приближаване изпълваше Жана с нарастващо безпокойство. Сега тя бе свободна да обича, оставаше само да го срещне, него…
Какъв ще бъде той? Тя не знаеше, а и не се питаше. Щеше да бъде той, това беше важното.
Едно само й беше ясно — че ще го обожава с цялата си душа и той ще милее за нея с всичката сила на сърцето си. Те ще се разхождат в такива вечери под светлия звезден прах. Ще вървят ръка за ръка, притисната един до друг, ще слушат туптенето на сърцата си, ще усещат топлината на раменете си, ще сливат любовта си със сладостната яснота на летните нощи, така силно свързани един с друг, че ще проникнат лесно, само със силата на обичта си, до най-съкровените си мисли.
И това ще трае вечно в безоблачното щастие на неописуемата им любов.
Изведнъж й се стори, че го чувствува тук, до себе си, и тутакси смътна чувствена тръпка пробягна от краката до главата й. Неволно притисна ръце до гърдите си, като че искаше да прегърне своя блян. По устните й, подадени към неизвестното, премина нещо и тя едва не примря, стори й се, че дъхът на пролетта й дари любовна целувка.
Внезапно някъде зад замъка, по пътя, чу стъпки в нощта. И в устрема на възторжената си душа, в пристъп на вяра в невъзможното, вяра в съдбоносните случайности, в божествените предчувствия, в романтичните прищевки на съдбата, тя си помисли: „Ами ако е той?“ Заслуша се тревожно в отмерените стъпки на минувача, сигурна, че той ей сега ще спре пред решетката и ще поиска да пренощува у тях.
Когато той отмина, тя се натъжи, едва ли не изпита разочарование. Но после си даде сметка, че надеждата й е само плод на силна възбуда и се усмихна на безумието си.
Тогава, успокоена донякъде, Жана се впусна в по-разумни мечти. Опита се да прозре в бъдещето, да нахвърли картината на бъдещия си живот.
Тя ще живее с него тук, в тихия замък над морето. Навярно ще има две деца — син за него, дъщеря за себе си. Виждаше как децата тичат по тревата между явора и липата, а бащата и майката ги следят с очаровани очи и разменят над главичките им погледи, изпълнени със страст.
Дълго, дълго стоя така замечтана, а луната, завършила своя нощен път по небосклона, се канеше вече да изчезне в морето. Захлади се. На изток хоризонтът започна да бледнее. В чифлика вдясно пропя петел. Други му отговориха от чифлика вляво. Техните пресипнали гласове, заглушени от стените на кокошарниците, идваха сякаш много отдалече. А по безбрежния небосвод, неусетно побелял, гаснеха звездите.
Някъде изцвърча тихо пробудена птичка, из листата се понесоха отначало плахи, после по-смели звънки, радостни чуруликания, предаваха се от клон на клон, от дърво на дърво.