Намиращ се в тайната на нещата, Бернис се връщаше в своята страна по най-близката пътека, с ръце в джобовете, без куфар, пилот от въздушната линия. В най-замрелия свят, дето, за да се махне един зид или да се удължи една нива, трябваше двайсет години да се води процес.
След две години в Африка с подвижните пейзажи, постоянно сменяващи се като морска повърхност, но които, скривайки се един след друг, оголваха оня стар пейзаж, единствения, вечния, от който той бе излязъл, сега той — тъжен архангел — стъпваше на истинска земя.
„И всичко си е същото…“.
Той се боеше, че ще намери нещата различни, а ето че страдаше, виждайки ги същите. Сега не очакваше от срещите и приятелствата нищо друго, освен смътна досада. Отдалеч човек си въобразява разни неща. При заминаване човек с болка в сърцето изоставя зад себе си всички нежни връзки, но също тъй има странното чувство, че оставя в земята едно заровено съкровище. Понякога тия бягства свидетелствуват за скъперническа любов. През една нощ, населена със звезди в Сахара, когато мислеше за тия далечни нежни връзки, топли и покрити от нощта, от времето, като семена, той усети внезапно, че се е отдалечил малко, за да гледа как те спят.
Облегнат на повредения самолет, пред оная извита линия на пясъка, пред оня огънат хоризонт, той бдеше над тия нежности като овчар…
„И ето какво намирам при връщането си!“
Един ден Бернис ми писа:
… Не ти говоря за връщането си. Аз се чувствувам господар на това, което е около мене, когато то ражда вълнения у мене. Но ни едно вълнение не се пробуди. Приличах на закъснял поклонник, който пристига само с една минута закъснение в Ерусалим. Неговото желание, вярата му току — що са умрели: той намира камъни. Тоя град тук: само стена. Искам да си замина обратно. Спомняш ли си първото ни заминаване? Бяхме заедно. Мурция, Гренада — украшения във витрината им и тъй като ние не се приземихме там, бяха погребани в миналото. Сложени там от вековете, които се оттеглят. Моторът произвеждаше плътно бръмчене, което единствено съществува и зад което гледката минава мълчаливо като филм. И студ — защото летяхме високо, — и тия градове, пленени от леда. Спомняш ли си?
Аз запазих бележките, които ти ми подаваше:
„Внимавай, ако това чудновато дрънчене… се увеличи, не тръгвай през пролива.“
След два часа при Гибралтар: „За прекосяването почакай до Тарифа: там е по-добре.“
При Танжер: „Не кацай дълго: теренът е мек.“
Само толкова. С тия думи се завоюва светът. Откри ми се една стратегия, кратките заповеди на която я правеха много силна. Танжер, това незначително градче, бе моето първо завоевание. То беше, знаеш ли, моят първи обир. Ла. От началото — отвесно, но много далеч. Сетне, през слизането, онова разцъфване на ливади, на цветя, на къщи. Аз разкривах един потънал град, който оживяваше. И изведнъж — едно чудесно откритие: на петстотин метра от мястото за приземяване един арабин, който ореше, когото аз привличах към себе си, от когото създавах човек от мой мащаб, който бе наистина моя военна плячка или мое творение, или моя игра. Аз бях взел един заложник и Африка ми принадлежеше.
Две минути след това, изправен върху тревата, аз бях млад, сякаш пуснат от някоя звезда, дето животът почваше сега. В тая нова атмосфера, в тая почва, в това небе, чувствувах се като младо дърво. Аз се протягах след пътуването и чувствувах очарователен глад. Правех широки, гъвкави крачки, за да се отморя от пилотирането, и се смеех, че съм покрил сянката си: приземяването.
А пролетта! Спомняш ли си тая пролет след сивия дъжд на Тулуза? Тоя толкова нов въздух, който минаваше между нещата. Всяка жена носеше в себе си някаква тайна: акцент, жест, мълчание. И всички бяха желани. И сетне, нали ме знаеш, това бързане да тръгна отново, да търся по-надалеч онова, което предчувствувах и не разбирах, защото аз бях търсач на извори, чиято пръчка потреперва, която той разхожда по света, докато открие съкровището.
Ала кажи ми какво търся аз и защо изправен до моя прозорец, прислонен в града на моите приятели, на моите желания и на моите спомени — защо съм безнадежден? Защо за пръв път не откривам извор и се чувствувам толкова далеч от съкровището? Какво е това неясно обещание, което ми дадоха и което един загадъчен бог не удържа?
Намерих извора. Спомняш ли си? Това е Женевиев…
Четейки тия думи на Бернис, Женевиев, аз затворих очи и ви видях отново като девойче. Петнадесетгодишна, когато ние бяхме на тринадесет. Как бихте могли вие да остареете в нашите спомени. Вие бяхте останали онова крехко дете и когато чувахме да се говори за вас — учудени, ние си представяхме, че именно това дете върви в живота.