— Женевиев, имаш ли любовник?
Този път ще се изчервиш! Но не! Ти се усмихваше без стеснение. Клатеше глава. В твоето царство един сезон носи цветя, есента — плодовете, друг сезон носи любовта: животът е прост.
— Женевиев, знаеш ли какво ще направим по-късно? Ние искахме да те смаем и те наричахме слаба жена.
— Слаба жено, ние ще бъдем завоеватели.
Ние ти обяснявахме живота. За завоевателите, които се връщат обременени от слава и вземат за своя любовница оная, която са обичали.
— Тогава ние ще бъдем твои любовници. Робиньо, чети ни стихове…
Но ти вече не четеше. Ти остави книгата. Изведнъж почувствува живота си толкова сигурен, както едно дръвче би усещало, че расте и че е излязло на свят от семето. Съществуваше само необходимото. Ние бяхме баснословни завоеватели, но ти се осланяше на твоите папрати, на твоите пчели, на твоите кози, на твоите звезди, ти слушаше гласа на твоите жаби, ти черпеше твоето доверие от целия този живот, който възлизаше и наоколо ти в нощния покой, и в самата тебе — от глезените ти към твоя тил, — възлизаше за тая неизразима и все пак несъмнена участ.
И тъй като луната бе високо и беше време за сън, ти затваряше прозореца и луната блестеше зад стъклото. А ние ти казвахме, че си затворила небето като витрина и че луната бе пленена там, както и шепа звезди, защото ние се опитвахме чрез всички символи, чрез всички примки да те завлечем под външния облик, в дъното на моретата, дето ни зовеше нашата тревога.
… Аз пак намерих извора. Тя именно ми трябваше, за да си почина от пътуването. Тя е действителност. Другите… Има жени, за които казваме, че след любовта биват отхвърлени чак до звездите, че са само сътворени от нашето сърце. Женевиев… Ти си спомняш, нали, ние казвахме, че в нея живеят и други съществувания. Аз отново я намерих, тъй както отново се намира смисълът на нещата, и вървя до нея в един свят, на който откривам най-сетне същината…
Тя идеше при него като изпратена от нещата. Тя служеше като посредница — след хиляда разлъки, за хиляда свързвания. Тя му възвръщаше тия кестенови дървета, тоя булевард, тоя фонтан. Всяко нещо отново донасяше тайната в оня център, който е неговата душа. Оня парк не беше вече кастрен, подстригван и оголен като за някой американец, но тъкмо в него човек намираше онова безредие в алеите, ония мъртви листа, оная загубена кърпичка, дето личат стъпките на влюбени. И тоя парк ставаше примка.
II
Тя никога не бе говорила на Бернис за Ерлен, мъжа си, но тая вечер му каза:
— Една досадна вечеря, Жак, цял куп хора. Елате да вечеряте с нас, за да бъда по-малко самотна!
Ерлен жестикулира. Прекалено. Отде тая самоувереност, от която тутакси ще се отърси, щом останат сами? Тя го гледа с безпокойство. Тоя човек показва пред другите лице, което сам си е съчинил. Не поради суетност, а за да вярва в себе си.
— Много е правилна, драги, забележката ви. Отвратена, Женевиев извръща глава: тоя широк жест, тоя тон, тая привидна увереност!
— Келнер! Пури.
Тя никога не бе го виждала толкова деен, опиянен, би казал човек, от властта си. В един ресторант, от естрада, можеш да командуваш света. Една дума досяга някоя идея и я преобръща. Една дума досяга келнера и метр д’отела и ги раздвижва.
Женевиев се усмихва наполовина: защо е тая политическа вечеря? Защо е от шест месеца вече това увлечение в политиката? За да мисли, че е силен. За Ерлен е достатъчно да почувствува, че през него минават силни идеи, за да почувствува, че в него се ражда държане на силен човек. Тогава, прехласнат, той се поотдръпва от статуята си и се съзерцава.
Тя ги оставя да се забавляват с играта си и се обръща към Бернис:
— Блудни сине, разправете ми за пустинята… кога ще се върнете при нас завинаги?
Бернис я гледа.
Бернис отгатва в непознатата жена петнайсетгодишното девойче, което му се усмихва, както във вълшебните приказки. Едно девойче, което се крие, но се издава с тоя жест: Женевиев, аз си спомням за магията. Ще трябва да ви прегърнат и стиснат до болка и тогава девойчето, извадено наяве, ще заплаче…
Сега мъжете привеждат към Женевиев своите бели нагръдници и изпълняват занаята си на съблазнители, като че жената може да се спечели с идеи, с образи, като че жената е наградата на подобно състезание. Мъжът й също се старае да бъде пленителен и довечера ще я пожелае. Той я открива, когато другите са я пожелали. Когато в своята вечерна рокля, в своето велелепие, в своето желание да се хареса в жената блясва нещо от куртизанката. Тя мисли: той обича онова, което е посредствено. Защо никога не я обичат изцяло? Обичат част от нея и оставят другата част в сянка. Обичат я, както се обича музиката и разкошът. Тя е духовита или сантиментална — и я пожелават. Но онова, което вярва, което чувствува, което носи в себе си… за това не щат и да знаят. Нейната обич към детето й, най-сериозните й грижи, цялата част, която е в сянка — нея я пренебрегват.