Пред нея всеки мъж става мекушав. Той се оскърбява заедно с нея, трогва се с нея и сякаш казва, за да й се хареса: аз ще бъда такъв, какъвто вие поискате. И това е вярно. Това няма никакво значение за него. Онова, което би имало значение, е да спи с нея.
Тя не мисли винаги за любов: тя няма време!
Спомня си първите дни на годеничеството си. Усмихва се: Ерлен внезапно открива, че е влюбен. (Навярно го е забравил?) Той иска да й приказва, да я опитоми, да я превземе: „Ех! Нямам време…“ Тя вървеше пред него по пътечката и в ритъма на някаква песен косеше нервно с една пръчица младите клонки. Мократа земя миришеше хубаво. Прекършените клонки падаха като дъжд върху лицето й. Тя си повтаряше: „Нямам време… нямам време!“ Трябваше най-напред да изтича до стъкления цветарник, за да наглежда цветята си.
— Женевиев, вие сте жестоко дете!
— Да. Разбира се. Погледнете моите рози, те са толкова тежки! Цвете, което много тежи, е чудесно.
— Женевиев, дайте да ви целуна…
— Разбира се. Защо не? Обичате ли моите рози? Мъжете винаги обичат нейните рози.
— Не, не, миличък Жак, аз не съм тъжна. — Тя се полунавеждаше към Бернис: — Спомням си… аз бях странно девойче. Бях си измислила един бог по моя представа. Ако ме връхлетеше някое детинско отчаяние, плачех по цял ден за непоправимото. Но нощем, щом угасявах лампата, тръгвах да намеря моя приятел. Казвах му в молитвата си: ето какво ми се случи и аз съм премного слаба, за да мога да поправя моя похабен живот. Но аз ти давам всичко: ти си по-силен от мене. Оправяй се ти. И заспивах.
И после между не много сигурните неща има толкова покорни. Тя царуваше над книгите, над цветята, над приятелите. С тях тя поддържаше договори. Тя знаеше знака, който предизвиква усмивка, думичката, която свързва хората, само това: „А, вие ли сте, мой драги звездоброецо…“, или когато влизаше Бернис: „Седнете, блудни сине…“ Всеки бе свързан с нея чрез някаква тайна, чрез оная сладост, че са те открили, че вече си се изложил. Най-чистото приятелство ставаше богато като някое престъпление.
— Женевиев — казваше Бернис, — вие винаги царувате над нещата.
Тя раздвижваше мъничко мебелите в гостната, приближаваше някое кресло и приятелят, изненадан, намираше най-сетне истинското си място в света. След живота през един цял ден каква мълчалива бъркотия от покъсана музика, от похабени цветя: всичко, което приятелството опустошава на земята. Женевиев без шум създаваше покой в своето царство. И Бернис чувствуваше в нея много далечно, много добре защитено плененото девойче, което го бе обичало.
Но един ден нещата се разбунтуваха.
III
— Остави ме да спя…
— Това е неразбираемо! Стани. Детето се задушава. Изтръгната от съня, тя притича до леглото. Детето спеше. Пламнало от треската, дишаше бързо, но спокойно. В полусъня си Женевиев си представяше бързото пъхтене на влекачите. „Какво усилие!“ И това продължаваше от три дни! Неспособна да мисли за нищо, тя остана приведена над болното.
— Защо ми каза, че се задушава? Защо ме уплаши?…
Сърцето й все още тупаше от това стряскане. Ерлен отговори:
— Така ми се стори.
Тя знаеше, че той лъже. Когато е обзет от някаква тревога, неспособен да страда сам, той караше другите да споделят тая тревога. Когато той страдаше, спокойствието на света му ставаше непоносимо. А все пак след три нощи на бдение тя имаше нужда от един час почивка. Не знаеше вече колко може да издържи.
Тя прощаваше тия хиляди шантажи, защото думите… какво значение имаха? Смешно е това счетоводство на съня!
— Ти не си разумен — каза само тя и за да го смекчи, добави: — Ти си дете…
И веднага попита болногледачката колко е часът.
— Два и двадесет.
— А, толкова ли?
Женевиев повтаряше: „Два и двадесет.“ Като че ли нещо неотложно трябваше да стане. Но не. Трябва само да се чака, както при пътуване. Тя оправи леглото, нареди шишенцата, пипна прозореца. Създаваше един невидим и потаен ред.
— Вие би трябвало да поспите малко — рече болногледачката.
После мълчание. После отново гнетящото чувство на пътуване, когато невидимият пейзаж препуска.
— Това дете, което гледахме, че живее, което ни беше тъй скъпо… — декламираше Ерлен. Той искаше Женевиев да го съжалява. Ролята на нещастен баща…