Ние идехме много отдалеч. Нашите тежки наметки ни отделяха от света, а нашите души на пътници бодърствуваха в глъбините ни. Със стиснати челюсти, с ръце в ръкавици, ние влизахме добре закриляни в непознатите градове. Над нас течаха множества, без да ни блъскат. За градовете, с които бяхме близки, ние си пазехме панталона от бяла фланела и ризата за тенис. За Казабланка, за Дакар. В Танжер вървяхме гологлави: не беше потребна ризница в това заспало градче.
Ние се връщахме яки, осланяйки се на мъжки мускули. Ние се бяхме борили, бяхме страдали, бяхме прекосявали земи без граници, бяхме любили жени, бяхме играли, понякога на късмет, със смъртта, за да можем просто да отхвърлим оня страх, който властвуваше над нашето детинство от наказанията в колежа, та да присъствуваме неуязвими в събота вечер, когато четат бележките.
Най-напред в преддверието се чу шепот, сетне започнаха да се викат, сетне — едно бързане на старци. Те идеха, озарени от златистата светлина на лампите, с бузи като пергамент, но с толкова светли очи. Развеселени, очарователни. И ние тутакси разбрахме, че те ни смятаха вече от друго тесто: предишните ученици имат обичая да се връщат с твърди стъпки и така си отплащат за миналите дни.
Защото те не се учудваха на моето здраво ръкостискане, нито на прямия поглед на Жак Бернис, защото те се отнасяха към нас без преход, като към мъже, защото изтичаха да донесат бутилка старо самоско вино, за което никога нищо не бяха ни споменавали.
Настанихме се за вечеря. Те се притискаха под абажура, подобно селяни около огъня, и ние разбрахме, че са слаби.
Те бяха слаби, защото ставаха снизходителни, защото нашият някогашен мързел, който би трябвало да ни доведе до порока, до нищетата, беше само един детски недостатък, на който те се усмихваха; защото нашата гордост, която те с такава ярост ни караха да победим, тая вечер я ласкаеха, казваха, че била благородна. Ние чухме дори признания от преподавателя по философия.
Декарт беше може би основал своята система върху едно още недоказано заключение. Паскал… Паскал беше жесток. Самият той завърши живота си, без да разреши, въпреки толкова усилия, старата проблема за човешката свобода. И учителят, който ни пазеше с все сила от детерминизма, от Тен, той, който не виждаше в живота по-жесток враг за децата, които излизат от колежа, от Ницше, сега ни признаваше своята престъпна слабост. Ницше… Самият Ницше го смущаваше. А реалността на материята… Той вече не знаеше, той се тревожеше… Тогава те почнаха да ни разпитват. Ние бяхме излезли от тоя топъл дом и се намерихме във величавата буря на живота. Трябваше да им разкажем каква е истинската атмосфера на земята. Дали наистина мъж, който обича някоя жена, става неин роб като Пир или неин палач като Нерон. Дали наистина Африка, с нейната самотия и със синьото й небе, отговаря на онова, което ни учеше учителят по география. (И камилските птици затварят ли си очите, за да се защитят?) Жак Бернис се понавеждаше, защото той притежаваше големи тайни, но учителите ги откраднаха от него.
Те искаха да узнаят от него опиянението от дейността, бученето на мотора му и че вече, за да бъдем щастливи, не ни бе достатъчно да кастрим като тях розовите храсти привечер. Сега дойде неговият ред да обяснява Лукреций или Еклезиаст и да съветва: Бернис ги просвещаваше — още не бе късно за тях — за храната и водата, които трябва да носиш, за да не умреш при повреда на самолета в пустинята. Бернис, набързо им подхвърляше последните съвети: тайните, които спасяват пилота от маврите, внезапните рефлекси, които спасяват пилота от огъня. И ето те клатеха глави, още разтревожени, но все пак вече успокоени и горди, че са пуснали в света тия нови сили. Героите, които те винаги славословеха, най-сетне можеха да ги досегнат с пръсти, след като най-сетне ги бяха видели, дори и да умрат. Те споменаха за Юли Цезар като дете.
Но от страх да не ги натъжим ние им разказахме за разочарованията и горчивината на почивката след някоя болезнена дейност. И тъй като най-старият мечтаеше, от което ни дожаля, казахме, че единствената истина е може би спокойствието на книгите. Но учителите знаеха вече това. Техният опит бе жесток, защото те преподаваха на хората история.
„Защо се върнахте в страната?“
Бернис не им отговори, но старите учители познаваха човешките души и като си смигнаха, мислеха за любовта…
IV
Отгоре земята изглежда гола и мъртва; слезе ли самолетът — тя се облича. Горите отново я покриват, долините и хълмовете чертаят талази по нея: тя диша. Планината — гръд на легнал великан, — над която самолетът прелита, се издува почти до него.