Още няколко града, хранени от тъмна пръст, и след това — Африка. Още няколко града, хранени от черно тесто, и след това — Сахара. Тая вечер Бернис ще присъствува, когато земята се съблича.
Бернис е уморен. Преди два месеца той отиваше към Париж, за да завоюва Женевиев. Върна се вчера в дружеството, след като бе сложил ред в поражението си. Тия ливади, тия градове, тия светлини, които се изнизват — не те го изоставят, а той тях. Съблича ги от себе си. След един час сигналната лампа на Танжер ще светне; до сигналната лампа на Танжер Жак Бернис ще си спомня.
Втора част
I
Трябва да се върна назад и да разкажа за тия изминали два месеца, иначе какво би останало от тях? Когато събитията, за които ще разкажа, довършат постепенно своето слабо вълнение, своите концентрични кръгове над ония действуващи лица, които те просто са заличили, както се заличават водните кръгове в езеро, когато бъдат притъпени острите вълнения, сетне — по-малко острите и след това — сладостните, за които съм благодарен на тия събития, светът отново ще ми се стори сигурен! Нали мога вече, без да ме лъхва жалба за миналото, да се разхождам там, дето би трябвало споменът за Женевиев и Бернис да ме измъчва жестоко?
Два месеца по-рано той отиваше към Париж, но след толкова дълго отсъствие не намираш вече мястото си — ти си ненужен в града. Той беше сега само Жак Бернис, облечен в сако, което миришеше на камфор. Движеше се е изтръпнало, несръчно тяло и изваждаше от чантите си, прекалено добре подредени в един ъгъл, всичко, което те сочеха като неустойчиво и временно: стаята не бе още превзета от бельото и от книгите… „Ало… Ти ли си?“ Той опитва доколко са запазени приятелските връзки. Възкликват, поздравяват го: — Истинско привидение! Браво!
— Е, да! Кога ще те видя?
Тъкмо днес не са свободни. Утре ли? Утре играят голф, но нека дойде и той. Не иска ли? Тогава вдругиден. За вечеря. Точно в осем часа.
Той влиза в един дансинг с тежка стъпка, без да сваля горната си дреха, като някой изследовател между жигола в заведението. Те прекарват своята нощ тук като риби в аквариум, изричат някоя любезност в стихове, танцуват и отиват отново да пият. В тая лека среда, дето той единствен е с разсъдъка си, Бернис стои изправен и се чувствува тежък като хамалин. Мислите му не излъчват никаква светлина. Той се движи между масите, запътен към едно свободно място. Очите на жените, досегнати от неговите, го отбягват, като че угасват. Младежите се отстраняват гъвкаво, за да му сторят път. Също както нощем при обиколката на дежурния офицер цигарите падат от пръстите на часовоите.
Ние намирахме тоя свят всеки път, също както бретонските моряци намират при завръщането си селото си хубаво като илюстрована картичка, и прекалено вярната годеница, едва-едва поостаряла. Така, както гравюра от някоя книга на детинството ни винаги остава същата. Когато виждахме как всичко е на мястото си, тъй добре подредено от съдбата, ние усещахме страх от нещо неясно. Бернис се осведомява за един приятел: „Да, да. Същият. Работите му не вървят много добре. Нали знаеш… животът…“ Всички бяха пленници на самите себе си, ограничени от тая неясна спирачка и не като него, беглеца, детето, което не притежава нищо, вълшебника.
Лицата на приятелите му — леко похабени, поотслабнали от две зими и от две лета. Оная жена в ъгъла на бара той я познаваше. Лицето й — малко поуморено, раздавало толкова усмивки. Барманът — същият. Достраша го да не би той да го познае, сякаш ако го повикаше, гласът щеше да възкреси в него някакъв мъртъв Бернис, един Бернис без криле, Бернис, който не бе избягал.
През време на връщането му един пейзаж полека — лека започваше да се изгражда около него също като затвор. Пясъците на Сахара и скалите на Испания се бяха махнали постепенно като театрални дрехи от истинския пейзаж, който щеше да се появи. Най-сетне, щом мина границата, равнината му поднесе своя Перпинян. Тая равнина, дето още се точеха полегати потоци от слънце, удължени и всеки миг все по-намалени, тия златисти одеяния по тревата, всяка минута все по-нежни, по-прозрачни, които не гаснат, а се изпаряват. Тогава се появява зелената тиня, тъмна и нежна под синия въздух. Това спокойно дъно. С намалена скорост, спускане към дъното на това море, дето всичко почива, дето всичко е очевидно и трайно като стена.
Това отиване с кола от летището до гарата. Тия лица насреща му — заключени, твърди. Тия тежки ръце, върху които бе начертана тяхната участ, сложени върху коленете. Тия селяни, които се връщаха от нивите и които колата почти досягаше. Тая девойка пред портата, която очакваше един мъж между сто хиляди и която се бе отрекла от сто хиляди надежди. Тая майка, приспиваща своето дете, на което вече робуваше, и която не можеше да избяга.