Влезе в банята, като се заливаше от смях.
Съдията Аркадио не дочака кафето. Ободрен от ментовия дъх на пастата за зъби, той излезе на улицата. Слънцето беше като от мед. Сирийците, седнали пред вратите на магазинчетата си, съзерцаваха спокойната река. Като минаваше покрай кабинета на доктор Хиралдо, драсна с нокът по металическата решетка и извика, без да се спира:
— Докторе, кое е най-доброто лекарство срещу главоболие?
Лекарят отговори отвътре:
— Да не си пил снощи?
На пристанището група жени разискваха високо съдържанието на един пасквил, залепен предишната нощ. Тъй като денят осъмна ясен и без дъжд, жените, отиващи на утринната служба, го бяха прочели и сега цялото село беше осведомено. Съдията Аркадио не се спря. Почувства се като вол с халка на носа, теглен към билярдния салон. Там си поръча една студена бира и хапче против главоболие. Току-що бе ударило девет, но заведението беше пълно.
— Цялото село има главоболие — каза съдията Аркадио.
Отнесе бутилката до една маса, където трима мъже седяха като смаяни пред чашите си с бира. Той седна на свободния стол.
— Продължава ли тая история? — попита съдията.
— Днес се появиха още четири.
— Тоя, дето всичко живо го прочете — каза единият от мъжете, — беше за Ракел Контрерас.
Съдията Аркадио сдъвка хапчето и отпи бира от бутилката. От първата глътка му се повдигна, но после стомахът се окопити и той се почувства като нов и без минало.
— Какво пишеше?
— Гадости — каза мъжът. — Че пътуванията, дето направила тая година, не били, за да си пломбира зъбите, а за да абортира.
— Не е било нужно да слагат пасквил за тая работа — каза съдията Аркадио. — Цял свят го разправя.
Макар че топлото слънце го прободе чак до дъното на очите, когато напусна заведението, той не изпита смътното неразположение от сутринта. Отиде право в съда. Секретарят — мършав старец, скубеше кокошка и го изгледа над очилата си с невярващ поглед.
— Какво е пък това чудо?
— Трябва да задвижим тая работа — каза съдията.
Секретарят излезе на двора, влачейки пантофите си, и през оградата подаде наполовина оскубаната кокошка на готвачката на хотела. Единадесет месеца след като бе получил назначението си, съдията Аркадио за пръв път седна в кабинета си.
Разнебитената канцелария бе разделена на две части с дървена преграда. В предната част имаше една скамейка, също дървена, под картина, изобразяваща богинята на правосъдието с превързани очи и везни в ръце. Вътре — две стари писалища, сложени едно срещу друго, лавица с прашни книги и пишещата машина. На стената над писалището на съдията висеше медно разпятие. На отсрещната стена — литография в рамка — един дебел и плешив усмихнат мъж с президентската лента на гърдите, а отдолу позлатен надпис: „Мир и справедливост“. Литографията беше единствената нова вещ в кабинета.
Секретарят си върза кърпа на устата и с метличка от пера взе да чисти праха от писалищата. „Ако не си запушите носа, ще ви хване хрема“ — каза той. Съветът му не бе удостоен с внимание. Съдията Аркадио се облегна на въртящия се стол и протегна крака, за да провери пружините.
— Не пада ли? — попита той.
Секретарят поклати отрицателно глава. „Когато убиха съдията Витела — каза, — пружините изскочиха, но вече е поправен.“ Без да си сваля кърпата, той добави:
— Кметът лично нареди да се поправи, когато правителството бе сменено и на всяка крачка започнаха да се появяват специално изпратени следователи.
— Кметът иска службата да действа — каза съдията.
Той отвори средното чекмедже, извади връзка ключове и започна да измъква всички чекмеджета подред. Бяха пълни с книжа. Прегледа ги отгоре-отгоре, като ги повдигаше с показалец, за да е сигурен, че няма нищо, заслужаващо внимание; после затвори чекмеджетата и подреди приборите за писане — една кристална мастилница със съдинки за червено и синьо мастило с по една писалка за всяка, в съответния цвят. Мастилото бе засъхнало.
— Вие му допаднахте на кмета — каза секретарят.
Поклащайки се на стола, съдията го следеше с мрачен поглед как чисти лавицата. Секретарят го изгледа, като че ли искаше да го запомни завинаги — под тази светлина, в този миг и в това положение, и каза, като го сочеше с пръст:
— Така както седите сега, ама точно така, седеше съдията Витела, когато го надупчиха като решето.
Съдията попипа изпъкналите вени на слепоочията си. Главоболието започваше отново.
— Аз бях там — продължи секретарят, сочейки пишещата машина, и мина оттатък дървената преграда. Без да прекъсва разказа, той се облегна на преградата с метличка, насочена като пушка към съдията Аркадио. Приличаше на нападател на пощенски влак от някой каубойски филм.