— Тримата полицаи застанаха така — каза. — Съдията Витела, още щом ги зърна, вдигна ръце и каза съвсем тихо: „Не ме убивайте.“ Но веднага след това столът хвръкна на една страна, той на друга, пълен с олово.
Съдията Аркадио стисна главата си с ръце. Усещаше как мозъкът му пулсира. Секретарят свали кърпата и окачи метличката зад вратата. „И всичко това само защото веднъж, като пиян, каза, че той е тук, за да гарантира законността на избирателното право“ — добави секретарят. Замълча нерешително, загледан в съдията Аркадио, който се сви върху писалището с ръце на стомаха.
— Зле ли ви е?
Съдията потвърди. Разказа му за предишната нощ и го помоли да му донесе от билярдния салон едно хапче за главоболие и две студени бири. След като изпи първата бира, съдията Аркадио не откри в сърцето си и най-малката следа от угризение. Усети се просветлен.
Секретарят седна пред машината.
— А сега какво ще правим? — попита той.
— Нищо — отвърна съдията.
— Тогава, ако позволите, ще ида да помогна на Мария да оскубе кокошките.
Съдията възрази. „Това място е за раздаване на правосъдие, а не за скубане на кокошки“ — каза той. Изгледа подчинения си от глава до пети с израз на състрадание и добави:
— Освен това трябва да хвърлите тия пантофи и да идвате в съда с обувки.
С наближаването на обеда горещината се засили. Когато стана дванадесет, съдията Аркадио бе изпил цяла дузина бири. Носеше се в спомените. Със сънливо вълнение говореше за минало без лишения, за дълги недели на морския бряг и ненаситни мулатки, които се любят прави, в преддверията. „Тогава животът беше екстра“ — казваше той и щракаше с пръсти пред кроткото изумление на секретаря, който го слушаше мълчаливо, кимайки с глава. Съдията Аркадио се чувстваше притъпен, но все по-жив в спомените.
Когато часовникът на камбанарията удари един, секретарят прояви признаци на нетърпение.
— Супата изстива — каза той.
Съдията не му позволи да се изправи. „Невинаги човек среща талантлив човек из тия села“ — каза той. Секретарят му поблагодари, изтощен от жегата, и смени положението си на стола. Беше един нескончаем петък. Под напечените ламарини на покрива двамата мъже разговаряха още половин час, докато селото се вареше в бульона на следобедната дрямка. На предела на изтощението секретарят намекна за пасквилите. Съдията Аркадио сви рамене.
— И ти ли мислиш за тая глупост? — каза той и за пръв път му заговори на ти.
Секретарят нямаше желание да продължи разговора, изнемощял от глад и задуха, но не смяташе, че пасквилите са глупост. „Вече има един убит — каза той. — Ако нещата продължат така, чакат ни лоши дни.“ И разказа историята на някакво село, което за седем дни било унищожено от пасквилите. Жителите му се избили помежду си. Оцелелите изровили и отнесли костите на мъртъвците, за да са сигурни, че никога вече няма да се върнат.
Съдията го изслуша с подигравателен израз, като бавно разкопчаваше ризата си, докато оня говореше. Помисли си, че секретарят е любител на разкази на ужаса.
— Това е най-обикновен случай от криминален роман — каза той.
Подчиненият му поклати глава. Съдията Аркадио разказа, че в университета принадлежал към една организация, посветила се да разгадава криминални загадки. Всеки от членовете прочитал някой криминален роман до определено място и в събота се събирали, за да разгадаят загадката. „Не сбърках нито веднъж — каза съдията. — Помагаше ми естествено познаването на класиците, които са открили логика на живота, способна да проникне във всяка тайна.“ Той разказа следната загадка: един човек се регистрирал в някакъв хотел в десет вечерта, качва се в стаята си, а на сутринта камериерката, която му носи кафето, го намира умрял и разложен в леглото. Аутопсията показва, че дошлият предната вечер клиент е мъртъв от осем дни.
Секретарят се изправи с дълго пукане на ставите.
— Искате да кажете, че когато пристигнал в хотела, от седем дни бил мъртъв — каза секретарят.
— Разказът бе написан преди дванадесет години — каза съдията Аркадио, без да обръща внимание на прекъсването, — но ключът е даден от Хераклит пет века преди Христа.
Канеше се да го обясни, но секретарят беше раздразнен. „Никога, откакто свят светува, не се е знаело кой пуска пасквилите“ — заключи с напрегната войнственост. Съдията Аркадио го изгледа с присвити очи.
— Обзалагам се, че ще го открия — каза той.
— Прието.
Ребека де Асѝс се задушаваше в горещата спалня в къщата отсреща, със заровена във възглавницата глава, опитвайки се да изкара един невъзможен следобеден сън. На слепоочията си бе наложила опушени листа.