— Роберто — каза тя, обръщайки се към съпруга си, — ако не отвориш прозореца, ще умрем от жега.
Роберто Асис отвори прозореца в момента, в който съдията Аркадио напускаше канцеларията си.
— Опитай се да заспиш — помоли той пищната жена, която лежеше с разперени ръце под розовия мрежест балдахин, съвсем гола под леката найлонова нощница. — Обещавам ти, че всичко ще забравя.
Тя въздъхна.
Роберто Асис, който бе прекарал нощта, обикаляйки стаята, като палеше цигара от цигара, без да може да заспи, на разсъмване за малко щеше да хване автора на пасквилите. Беше чул пред дома си шумоленето на листа и неколкократното докосване на ръцете, мъчещи се да го опънат на стената. Но се усети прекалено късно и пасквилът беше сложен. Когато отвори прозореца, площадът бе пуст.
От този миг до дванадесет на обед, когато обеща на жена си, че ще забрави пасквила, тя бе изчерпала всички начини за убеждение, за да го успокои. Накрая бе предложила едно отчаяно разрешение — като последно доказателство за невинността си тя предлагаше да се изповяда пред отец Анхел на висок глас и в присъствието на мъжа си. Само предложението за такова унижение си бе струвало труда. Въпреки помрачението си той не се реши на следваща стъпка и трябваше да се предаде.
— Винаги е по-добре всичко да се казва — каза тя, без да отваря очи. — Щеше да е ужасно, ако си беше преглътнал яда.
Той излезе и затвори вратата след себе си. В просторната къща, потънала в полумрак и затворена отвсякъде, той чу бръмченето на електрическия вентилатор на майка си, която си почиваше в съседната къща. Наля си чаша лимонада от каната в хладилника под сънливия поглед на готвачката-негърка.
От свежия си вътрешен мир жената го попита иска ли да обядва. Той дигна капака на тенджерата. Една цяла костенурка плуваше с краката нагоре във врящата вода. За пръв път не потръпна при мисълта, че животното е било хвърлено живо в тенджерата и че сърцето му ще продължава да бие, когато го поднесат разрязано на масата.
— Не съм гладен — отвърна и затвори тенджерата. После добави вече при вратата: — Госпожата също няма да обядва. Целия ден я боли главата.
Двете къщи бяха свързани с коридор, постлан със зелени плочи, откъдето можеше да се види кокошарника от мрежа в дъното на общия двор. В онази част от коридора, който принадлежеше на къщата на майката, имаше няколко клетки с птици, окачени на стряхата, и множество саксии с ярки цветя.
Излегната в шезлонга, където току-що се бе събудила от следобедния сън, седемгодишната му дъщеря го посрещна с жален поздрав. На бузата й още се виждаше отпечатаното платнище.
— Скоро ще стане три — каза той много тихо. И добави с меланхоличен глас: — Опитай се сама да си даваш сметка за нещата.
— Сънувах една стъклена котка — каза момичето.
Той не успя да потисне леко потръпване.
— Каква беше?
— Цялата стъклена — каза момичето и се опита да очертае с ръце животното от съня. — Като стъклена птичка, но котка.
Той се почувства загубен, посред бял ден, в някакъв чужд град. „Забрави го — измърмори. — Такова нещо не си заслужава.“ В този момент видя майка си на вратата на спалнята и се почувства спасен.
— Изглеждаш по-добре — рече й убедително.
Вдовицата Асис му отвърна с горчиво изражение. „Изглеждам все по-добре, но за боклука“ — оплака се тя, като навиваше на кок буйната си ръждивочервена коса. Излезе в коридора, за да смени водата в клетките.
Роберто Асис се отпусна в шезлонга, в който бе спала дъщеря му. Кръстосал ръце на тила, той проследи с угаснал поглед кокалестата жена, облечена в черно, която тихо разговаряше с птичките. Те цамбуркаха в прясната вода и размахвайки весело криле, пръскаха лицето на жената. Когато свърши с клетките си, вдовицата Асис обвея сина си с полъх на недоверие.
— Мислех, че си в имението — каза тя.
— Не отидох — отвърна той, — трябваше да свърша някои неща.
— Сега ще останеш до понеделник.
Той потвърди с очи. Една боса прислужница-негърка прекоси салона заедно с момичето, за да го отведе на училище. Вдовицата Асис остана в коридора, докато те излязоха. После направи знак на сина си и той я последва в просторната спалня, където бръмчеше електрическият вентилатор. Тя се отпусна в един разнебитен плетен стол-люлка срещу вентилатора с израз на крайно изтощение. По белосаните с вар стени висяха снимки на отдавнашни деца, обрамчени с медни винетки. Роберто Асис се излегна на великолепното тронно легло, където бяха умрели — грохнали и в лошо настроение — някои от децата от снимките, включително и собственият му баща през декември миналата година.