Румен Стоянов
В лош час
Бележка към първото издание
През 1962 г., когато романът „В лош час“ бе издаден за пръв път, един коректор си позволи да промени някои думи и да колоса стила в името на чистотата на езика. Сега авторът на свой ред си позволява да възстанови езиковите неточности и стилистическите варваризми в името на суверенната си и свободна воля. Така че това е първото издание на „В лош час“.
Авторът
Отец Анхел се надигна с тържествено усилие. Разтърка клепачите с кокалчетата на пръстите си, отметна мрежата против комари и замислен за миг, остана да седи на голата рогозка достатъчно време, за да осъзнае, че е жив и за да си спомни датата и деня в църковния календар. „Вторник, четвърти октомври“ — помисли си той и каза тихо: „Свети Франциск Асизки.“
Облече се, без да се мие и без да се помоли. Беше едър, червендалест, с добродушното туловище на кротък вол, и се движеше като вол — тежко и тъжно. След като вяло провери дали са закопчани копчетата на расото му така, както се опипват струните на арфа, дръпна резето и отвори вратата към двора. Нардите под дъжда му напомниха думите на една песен.
— „Морето ще набъбне от моите сълзи“ — въздъхна той.
Спалнята беше свързана с църквата с вътрешен коридор, ограден със саксии с цветя и постлан с тухли, между които започваше да расте есенната трева. Преди да се отправи към църквата, отец Анхел влезе в клозета. Уринира обилно, сдържайки дъха си, за да не усеща силната миризма на амоняк, от която му излизаха сълзи на очите. После излезе в коридора, като си припомняше: „Ще ме отведе тази лодка до съня ти“. В тясната вратичка на църквата за последен път усети изпарението на нардите.
Вътре миришеше лошо. Църковният кораб беше дълъг, също постлан с тухли и имаше само една врата към площада. Отец Анхел се упъти право към камбанарията. Видя тежестите на часовника да висят на повече от метър височина над главата му и си помисли, че ще изкара без навиване още една седмица. Комарите го нападнаха. Със силен удар сплеска един на тила си и обърса длан о̀ въжето на камбаната. После чу, там горе, вътрешния шум на сложния механизъм и веднага след това — глухи, дълбоки — петте камбанни удара за пет часа̀ в утробата му.
Почака да отзвучи и последният удар. Тогава стисна въжето с две ръце, нави го на китките си и накара попукания бронз да зазвъни с непоклатимо убеждение. Бе навършил шестдесет и една години. Упражнението с камбаната беше твърде тежко за възрастта му, но винаги лично бе призовавал за литургия и това усилие укрепваше духа му.