Избрани творби в два тома. Том втори

Габриел Гарсия Маркес Избрани творби в два тома. Том втори

Габриел Гарсия Маркес Окапалата шума

А за трупа на Полиник, нещастния,
издал бил той до гражданите заповед,
ни плач за него, нито погребение!
Да се остави неоплакан, незарит —
богата плячка за пернати хищници.
Така бил повелил Креон, любезният,
за тебе и за мен — за мен, разбираш ли?
Той щял да дойде, за да обяви това
на тия, що не са го чули. Всичко туй
не смятал за шега и непокорникът
пребит ще падне от народа с камъни.1

(От „Антигона“)

Внезапно, сякаш някаква вихрушка бе пуснала корени насред градчето, пристигна банановата компания, преследвана от окапалата шума. Една разбъркана, необуздана шума, събрала човешката измет и отпадъците на другите градове; стърнища от една гражданска война, която изглеждаше все по-далечна и неправдоподобна. Шумата беше безпощадна. Заразяваше всичко със смесената си миризма на тълпа, миризма на пот и притаена смърт. За по-малко от година тя стовари върху градчето развалините от многобройни предшествували я катастрофи, пръсна из улиците съмнителния си товар от отпадъци. И под неочаквания лудешки ритъм на вихрушката тези отпадъци стремително се разпределяха, обособяваха, докато превърнаха онова, което беше уличка с река в единия край и малко гробище на другия, в съвсем различен, сложен град, направен от отпадъците на другите градове.

Смесен с човешката шума, повлечен от буйната й сила, надойде изметта от складовете, от болниците, от фабриките, от увеселителните заведения; измет от самотни жени, от мъже, които връзваха мулето си за някоя подпора на хотела и чийто багаж се състоеше от дървен сандък или вързопче дрехи, а само след няколко месеца вече притежаваха собствена къща, две държанки и военния чин, който остана да им дължат, защото бяха дошли късно на война.

Дори изметта на жалката любов от градовете дойде с окапалата шума и построи дървени къщурки; отначало зае един ъгъл, където половин походно легло предлагаше мрачен подслон за една нощ, а после се появи една шумна тайна улица и накрая цял един „публичен“ град в самия град.

Сред тази виелица, сред този вихър от непознати лица, от навеси на пътя, от мъже, които се преобличаха насред улицата, от жени, седнали на сандъци, с отворени чадъри, от безброй изоставени мулета, които измираха от глад в конюшнята на хотела, първите станахме последни; ние бяхме чужденците, пришълците.

След войната, когато дойдохме в Макондо и оценихме неговата земя, знаехме, че шумата ще дойде някой ден, ала не се досещахме за нейния устрем. Затова, когато усетихме да се задава лавината, единственото нещо, което успяхме да сторим, беше да сложим чиния с вилица и нож зад вратата и да седнем търпеливо да чакаме новодошлите да се запознаят с нас. Тогава влакът изсвири за първи път. Шумата се обърна и излезе да го посрещне, и обръщайки се, изгуби сила, но доби еднородност и здравина; претърпя естествения процес на ферментация и се смеси със зародишите в земята.

(Макондо, 1909 г.)

1

За първи път виждам мъртвец. Сряда е, но на мен ми се струва, че е неделя, защото не отидох на училище и ми облякоха този кадифен костюм, който ме стяга. Мама ме е хванала за ръка и вървим зад дядо, който почуква с бастуна си на всяка крачка, за да не се спъне в някой предмет (не вижда добре в полумрака, пък и куца). Минавам пред огледалото в гостната и се виждам в цял ръст, облечен в зелено и с тази колосана бяла джуфка, която ме убива на врата. Виждам се в кръглото мръсно огледало и си казвам: „Ето ме, сякаш днес е неделя.“

Пристигнахме в къщата, където е мъртвецът.

В затвореното помещение горещината е непоносима. Чува се как слънцето жужи на улицата — и нищо повече. Въздухът е неподвижен и осезаем, сякаш може да се докосне като стоманен лист. В стаята, където са сложили тялото, мирише на сандъци, но сандъци не се виждат никъде. В ъгъла виси хамак, окачен на халката за единия край. Мирише на отпадъци. И ми се струва, че разнебитените, полустрошени предмети, които ни заобикалят, приличат на ония неща, които трябва да миришат на отпадъци, макар в действителност да имат друга миризма.

Винаги съм си мислил, че мъртъвците трябва да са с шапка. Сега виждам, че не е така. Виждам, че са гологлави, с кърпа, вързана под челюстта. Виждам, че устата им е полуотворена и зад посинелите устни се виждат мръсни неравни зъби. Виждам, че са с прехапан настрани език — подпухнал и мек, малко по-тъмен от лицето, което има цвят на пръсти, стегнати с връв. Виждам, че очите им са отворени — много повече, отколкото на жив човек, неспокойни и опулени, и че кожата сякаш е от влажна сбита пръст. Мислех, че мъртвият прилича на спокоен спящ човек, а сега виждам, че е тъкмо обратното. Виждам, че прилича на буден човек, разгневен от някаква кавга.

1

Софокъл, „Антигона“, Издателство „Отечество“, София, 1977, превод на Александър Ничев.