Лампата осветяваше профила й. С острите си индиански черти и правата коса с груб косъм като конска грива или конска опашка Меме приличаше на седящ идол, зелен и призрачен в душната стаичка зад дюкяна, и говореше като идол, който си спомня някогашното си земно съществуване. Никога не съм била близка с Меме, но тази вечер, след внезапния и изблик на интимност, почувствувах, че с нея ме свързва нещо по-силно от кръвта.
Изведнъж, когато Меме млъкна за миг, чух го да кашля оттатък, в същата тази стая, в която съм сега с детето и баща си. Изкашля се сухо и кратко, прочисти си гърлото, а после съвсем ясно се чу как се обръща в леглото. Меме веднага замълча и тъмен облак помрачи лицето й. Бях забравила за него. Докато седях тук (беше около десет часа), имах чувството, че с индианката сме сами в къщата. После обстановката стана напрегната. Усетих умора в ръката, в която държах недокосната чинията със сладкото и хлебчетата. Наведох се напред и казах: „Не спи.“ Сега спокойна, студена и съвсем равнодушна, Меме отвърна: „Ще заспи чак на разсъмване.“ И внезапно си обясних разочарованието, което се забелязваше у Меме, когато си спомняше за миналото на нашия дом. Животът ни се беше променил, времената бяха добри и Макондо се бе превърнало в шумно градче, където парите стигаха дори за да се пилеят в събота вечер, но Меме живееше вкопчена в едно по-добро минало. Докато навън стрижеха златния телец, тук, в стаичката зад дюкяна, животът й беше безсмислен и безлик — денем зад тезгяха, а нощем с един човек, който не спеше до зори, който през цялото време се въртеше в леглото или се разхождаше, гледайки я жадно с похотливите си кучешки очи, които още не мога да забравя. Жал ми беше да си представя Меме с този човек, който една вечер беше отказал да й помогне и който си беше останал същото жестоко животно, непознаващо горест и състрадание, което по цял ден неуморно снове из къщата и може да изкара от кожата и най-уравновесения човек.
След като си възвърнах способността да говоря, понеже вече знаех, че той е оттатък, буден, отваряйки може би гладните си кучешки очи всеки път, когато думите ни отекваха в стаичката зад дюкяна, опитах се да променя темата на разговора.
— Ами как ти върви търговийката? — попитах аз.
Меме се усмихна. Усмивката й беше тъжна и мрачна, сякаш не беше предизвикана от едно живо чувство, а Меме я криеше дълбоко и я показваше само в краен случай, но си служеше с нея съвсем неуместно, като че ли бе отвикнала да се усмихва естествено тъкмо защото рядко се усмихваше. „Горе-долу“ — отвърна, клатейки неопределено глава, и отново замълча умислена. Тогава разбрах, че е време да си вървя. Подадох чинията на Меме, без да й обясня защо не съм се докоснала до нея, и я видях как отиде да я сложи на тезгяха. Погледна ме оттам и повтори: „Одрала си й кожата.“ Аз седях с гръб към лампата, засенчена от светлината зад мен, и докато говореше, Меме очевидно не виждаше лицето ми. После, като стана да сложи чинията на тезгяха, иззад лампата ме е видяла в лице и затова ми каза: „Одрала си й кожата.“ И пак седна.
Тогава започна да си спомня за времето, когато майка ми пристигнала в Макондо. Щом слязла от мулето, отишла да седне на люлеещия се стол и прекарала там цели три месеца, без да мръдне, хранейки се без желание. Понякога, когато й донасяли обяда, седяла до здрач с чинията в ръка, вцепенена, без да се люлее, с вдигнати на един стол крака, усещайки как смъртта набъбва в тях, и седяла така, докато някой не влезел да вземе чинията от ръцете й. Когато настъпил денят, родилните мъки я изтръгнали от унеса и тя се изправила сама, но се наложило да й помогнат да измине двайсетте крачки от чардака до спалнята, измъчвана от присъствието на смъртта, която се била загнездила в нея през деветте месеца безмълвно страдание. Пътят от люлеещия се стол до леглото й причинил всички мъки, горчивини и страдания, които не била изпитала по време на пътуването преди няколко месеца, но тя стигнала дотам, докъдето знаела, че трябва да стигне, преди да стори последното нещо в живота си.
Баща ми изглеждал отчаян от смъртта на майка ми. Но както казал после, когато останал сам в къщата, „никой не може да вярва в честта на един дом, в който мъжът живее без законна жена“. Понеже бил чел някъде, че когато умре любим човек, трябва да посадиш жасминов храст, за да си го спомняш всяка нощ, посадил жасмина, който се вие по зида на двора, и след една година се оженил повторно за Аделаида, мащехата ми.