От време на време ми се струваше, че Меме ще се разплаче, докато говори. Но тя остана твърда, доволна, задето изкупва вината, че е била щастлива и е загубила щастието си по своя воля. После се усмихна. Облегна се на стола и доби съвсем спокоен вид. Сякаш мислено бе премерила своята болка, наведе се напред, видя, че все още й остава нещо хубаво — добрите спомени, и тогава се усмихна с някогашната си непринудена и насмешлива доброта. Каза, че другото започнало пет години по-късно, когато влязла в трапезарията, където баща ми обядвал, и му казала: „Господин полковник, господин полковник, в кабинета ви чака един чужденец.“
3
Зад черквата, от другата страна на улицата, имаше двор без дървета. Това беше в края на миналия век, когато дойдохме в Макондо и още не бяха започнали да строят черквата. Имаше само голи и сухи буци пръст, където децата си играеха след училище. После, когато започна строежът на черквата, забиха четири кола в единия край на двора и се оказа, че заграденото място може да се пригоди за помещение. Така и стана. В него сложиха строителните материали.
Когато черквата беше готова, някой вароса стените на помещението и проби в задната стена врата към голото каменисто дворче, в което не растеше дори и стрък агава. След една година помещението беше готово и можеше да подслони двама души. Вътре миришеше на негасена вар. Това беше единствената приятна миризма, която дълго се усещаше в заграденото място, и изобщо единствената приятна миризма, която щеше да се усеща там. След като стените бяха варосани, същата ръка, която беше довършила строежа, залости вътрешната врата и сложи катинар на вратата към улицата.
Помещението нямаше собственик. Никой не се опита да узакони правата си върху мястото, нито върху строителните материали. Когато в Макондо пристигна първият енорийски свещеник, настани се у едно от заможните семейства. После го преместиха в друга енория. Но по това време (а може би още преди да си замине първият свещеник) една жена с кърмаче се беше настанила в помещението, без никой да разбере кога е дошла и как е успяла да отвори вратата. В единия ъгъл имаше черна глинена делва, позеленяла от мъх, и кана, окачена на гвоздей. Но варта вече беше опадала от стените. По камъните на двора се беше образувала кора от засъхнала кал. Жената си направи навес от клони, за да й пази сянка. И тъй като нямаше средства да го покрие с палмови листа, керемиди или ламарина, посади до навеса лоза, а над пътната врата окачи торбичка с алое и един хляб против урочасване.
Когато през 1903 година съобщиха за пристигането на новия енорийски свещеник, жената с детето все още живееше в помещението. Половината градче излезе на главния път да посрещне свещеника. Духовата музика свиреше сантиментални мелодии, когато дотърча едно уморено и запъхтяно момче и каза, че мулето на енорийския свещеник било зад последния завой на пътя. Тогава музикантите застанаха мирно и засвириха марш. Натовареният да произнесе реч за добре дошъл се изкачи на импровизирания подиум и зачака да се появи свещеникът, за да го поздрави.
Но след малко маршът секна, ораторът слезе от подиума и смаяната тълпа видя, че минава един чужденец, яхнал муле, на чиято задница се клатушкаше най-големият сандък, който бяха виждали в Макондо. Човекът отмина към градчето, без да погледне никого. Дори свещеникът да е пътувал в цивилни дрехи, на никого не би му дошло наум, че този мургав странник с гамаши на военен е облечен цивилно свещеник.
И наистина не беше той, защото в същото време по прекия път на другия край на градчето видяха да се задава един странен свещеник, изумително слаб, с длъгнесто сухо лице, яхнал муле, със запретнато до коленете расо и избелял разнебитен чадър. Близо до черквата той попита къде е къщата на свещеника, но вероятно запитаният е бил някой съвсем неосведомен човек, защото му отговори: „Помещението зад черквата, отче.“ Жената беше излязла някъде, но детето си играеше зад притворената врата. Свещеникът слезе от мулето, дотътри до помещението един издут полуотворен куфар без закопчалки, стегнат само с ремък, който се различаваше от самия куфар, и след като разгледа помещението, вкара мулето в двора и го върза на сянка под лозата. После отвори куфара, извади един хамак, вероятно толкова стар и износен, колкото и чадъра, окачи го по диагонал в помещението, от единия до другия кол, събу се и се опита да заспи, без да обръща внимание на детето, което го гледаше с кръгли ужасени очи.