Когато жената се е върнала, сигурно се е смаяла от странното присъствие на свещеника, чието лице е било толкова безизразно, че по нищо не се е различавало от череп на крава. Жената сигурно е прекосила на пръсти помещението. Довлякла е сгъваемото легло до вратата, събрала е във вързоп своите дрехи и парцалите на детето и е излязла от помещението, без дори да се сети за делвата и каната, защото след един час, когато тълпата посрещачи обиколи градчето в обратна посока, предшествувана от духовата музика, която свиреше марш сред куп хлапета, избягали от училище, завариха свещеника сам в помещението, излегнат безгрижно в хамака, бос и с разкопчано расо. Сигурно някой бе донесъл новината до главния път, но на никого не му дойде на ум да пита какво прави свещеникът тук. Сигурно са си помислили, че жената му е роднина, както и тя сигурно е напуснала помещението, защото е помислила, че свещеникът има нареждане да се настани в него или че е собственост на църквата или пък е избягала просто от страх да не я попитат защо е живяла повече от две години в едно помещение, което не й принадлежи, без да плаща наем и без ничие разрешение. На посрещачите не им дойде наум да искат обяснение нито тогава, нито след това, защото свещеникът не прие никакви речи, сложи даровете на пода и се задоволи да поздрави студено и набързо мъжете и жените, понеже, както каза, „не бил мигнал цяла нощ“.
Посрещачите се разпръснаха, объркани от хладното държане на най-странния свещеник, когото бяха виждали през живота си. Забелязаха, че лицето му наподобява череп на крава, че косата му е посивяла, съвсем късо подстригана и че вместо уста има един хоризонтален отвор, който сякаш не е съществувал, когато се е родил, а е направен по-късно с един-единствен внезапен удар с нож. Но още същия следобед намериха, че прилича на някого. И до вечерта всички знаеха на кого. Спомниха си, че са го виждали с прашка и камък, гол, но с обувки и шапка по времето, когато Макондо беше бедно колибарско селище на бежанци. Ветераните си спомниха участието му в гражданската война през осемдесет и пета година. Спомниха си, че е станал полковник на седемнайсет години, че беше храбър, упорит и яростен противник на правителството. Само че в Макондо не бяха чували нищо повече за него до деня, в който се върна да поеме енорията. Малцина помнеха кръщелното му име. Затова пък повечето ветерани си спомняха прякора, който му беше дала майка му (защото беше буен и вироглав), същия, с който по-късно го знаеха бойните му другари. Всички му викаха Палето. И така и продължиха да му викат в Макондо до смъртта му:
— Пале, Паленце.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Така че този човек дойде у дома в същия ден и почти в същия час, в който пристигна в Макондо Палето. Той — по главния път, когато никой не го чакаше и изобщо не се знаеше кой е и с какво се занимава, а свещеникът — през прякото, докато на главния път го чакаше цялото градче.
Аз се прибрах у дома след посрещането. Току-що бяхме седнали на масата — малко по-късно, отколкото обикновено, — когато Меме се приближи и ми каза: „Господин полковник, господин полковник, в кабинета ви чака един чужденец.“ Аз рекох: „Покани го тук.“ А Меме отвърна: „В кабинета е и казва, че трябва незабавно да ви види.“ Аделаида престана да храни Исабел (тогава тя нямаше и пет години) и отиде да види какво иска посетителят. След малко се върна явно разтревожена:
— Разхождаше се из кабинета — каза тя.
Видях я, че минава зад свещниците. После пак седна да храни Исабел. „Да го беше поканила тук“ — казах аз, без да преставам да ям. А тя отвърна: „Така и щях да направя. Но когато влязох и му казах добър ден, той се разхождаше из кабинета и не ми отговори, защото разглеждаше балеринката на полицата. А когато се канех да му кажа още веднъж «добър ден», той я нави, сложи я на писалището и взе да гледа как танцува. Не знам дали музиката му попречи да чуе, когато го поздравих повторно и застанах неподвижно до писалището. Той се беше навел над него и разглеждаше балеринката, която още дълго щеше да танцува.“ Аделаида хранеше Исабел. Аз й казах: „Сигурно играчката го е заинтригувала.“ А тя продължи, като хранеше Исабел: „Разхождаше се из кабинета, а после, като видя балеринката, я свали от полицата, като че ли знаеше за какво служи, като че ли знаеше как работи. Тъкмо я навиваше, когато му казах «добър ден» за първи път, преди да засвири мелодията. Тогава той я сложи на писалището и се загледа в нея, без да се усмихва, сякаш не го интересуваше самата балеринка, а механизмът й.“