Внезапно слънцето проби покрива от гъсти твърди листа и петно светлина падна в тревата, пърхайки като жива птица. „Видя ли я?“ — попита Абраам. Аз погледнах напред и видях Хилберто и Тобиас там, където свършва сводът. „Не е птица — отвърнах. — Това е слънцето, което изскочи стремително.“
Като стигнаха до брега, започнаха да се събличат и да се пръскат обилно с тази полутъмна вода, която сякаш не мокреше кожата им. „Няма нито една птица днес“ — каза Абраам. „Когато вали, няма птици“ — отвърнах аз. И тогава си мислех, че е така. Абраам се разсмя. Смехът му е глупав и наивен и напомня шум на струйка вода в коритото на чешмата. Съблече се. „Ще се гмурна с ножа във водата и ще наловя пълна шапка риба.“
Абраам стоеше гол срещу мене, с разтворена длан, и чакаше да му дам ножа. Аз не му отговорих веднага. Стисках ножа и усещах в ръката си чистата калена стомана. Няма да му дам ножа, си помислих. И му казах: „Няма да ти дам ножа. Едвам вчера ми го дадоха и ще си го държа цял следобед.“ Абраам продължаваше да стои с протегната ръка. Тогава му казах:
— Неизмоляк.
Абраам ме разбра. Само той разбира моите думи. „Добре“ — рече и тръгна към водата през душния тръпчив въздух. „Хайде, събличай се. Чакаме те на камъка.“ Докато говореше, той се гмуркаше и изплуваше, лъскав като огромна сребриста риба, а водата сякаш беше станала течна от допира с тялото му.
Аз останах на брега, излегнат в хладната тиня. Когато отново отворих ножа, престанах да гледам Абраам и вдигнах очи право към другия бряг, над дърветата, към яростния залез, където небето пламенееше с чудовищната величественост на горяща плевня.
„Побързай!“ — извика Абраам откъм другия бряг. Тобиас си свиреше седнал на края на камъка. Тогава си казах: Днес няма да се къпя. Утре.
На връщане Абраам се скри зад трънките. Понечих да тръгна след него, но той ми каза: „Не идвай с мен! Имам работа.“ Аз останах отпред, седнал сред сухите листа на пътя, и се загледах в единствената лястовица, която кръжеше в небето. Казах:
— Днес има само една лястовица.
Абраам не отговори веднага. Мълчеше скрит зад трънките, сякаш не ме чуваше, сякаш четеше. Мълчанието му беше дълбоко и напрегнато, изпълнено със скрита сила. Накрая, след като дълго мълча, въздъхна и каза:
— Лястовици.
Аз повторих: „Има само една днес.“ Абраам продължаваше да стои зад трънките, но не се виждаше какво прави. Беше мълчалив и вглъбен, но неподвижността му не беше застинала. Беше отчаяна и бурна. След малко каза:
— Само една ли? А, да. Разбира се, разбира се.
Този път аз замълчах. А той се размърда зад трънките. Седнал в листата, долових откъм мястото, където стоеше, шумоленето на други сухи листа под краката му. После пак стана тихо, сякаш си беше отишъл. След малко Абраам вдъхна дълбоко и попита:
— Какво казваше?
Аз повторих: „Казвам, че днес има само една лястовица.“ И докато говорех, виждах извитото крило, което описваше кръгове в невероятно синьото небе. „Високо лети“ — казах аз.
Абраам тозчас отговори:
— А, да, разбира се. Затова ще да е, значи.
Показа се иззад трънките, като си закопчаваше панталона. Погледна нагоре, натам, където лястовицата продължаваше да кръжи, и все още без да ме гледа, каза:
— Какво ми разправяше за лястовиците преди малко?
Това ни забави. Когато се прибрахме в градчето, светлините вече бяха запалени. Аз влязох тичешком у дома и се сблъсках в коридора с дебелите слепи жени, с близначките Сан Херонимо, които всеки вторник идват да пеят на дядо — още преди да се родя, както каза мама.
Цяла нощ си мислех как днес пак ще излезем от училище и ще идем на реката, но без Хилберто и Тобиас. Искам да ида само с Абраам, за да гледам лъскавия му корем, докато той се гмурка и изплува като метална риба. Цяла нощ си мечтаех как ще се връщам с него, само заради мрака в зеления тунел, само за да докосвам бедрото му, докато вървим. Винаги, когато го правя, чувствувам, сякаш някой лекичко ме хапе и от това кожата ми настръхва.
Ако човекът, който отиде да говори с дядо в другата стая, се върне скоро, може би ще успеем да се приберем в къщи преди четири. Тогава ще ида на реката с Абраам.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Остана да живее у дома. Настани се в една от стаите, които излизат на чардака — тази към улицата. Реших, че така ще е най-добре, защото знаех, че човек с неговия характер не би могъл да живее в хотелчето на градчето. Сложи табелка на вратата (до преди няколко години, когато варосвахме къщата, още си стоеше там, написана с молив с полегатия почерк на доктора) и следващата седмица трябваше да се донесат още столове за многобройните му пациенти.