— Като пораснеш, ще разбереш, че жасминът е цвете, което броди.
Аз не разбрах, но усетих странен трепет, сякаш някой ме бе докоснал. „Добре“ — казах, а тя продължи: „С жасмина става същото като с хората, които след смъртта си излизат нощем да бродят.“
Аз стоях облегнат на рамото й, без да кажа нищо. Мислех си за други неща — за продънения стол в кухнята, на който дядо си суши обувките, когато ги намокри дъждът. Отдавна знаех, че в кухнята всяка вечер идва един мъртвец, сяда, без да си сваля шапката, и съзерцава пепелта в изгасналото огнище. След малко казах: „Това трябва да е като мъртвеца, който седи в кухнята.“ Ада ме погледна, опули очи и попита: „Какъв мъртвец?“ Аз й обясних: „Оня, дето всяка нощ сяда на стола, където дядо си суши обувките.“ А тя каза: „Там няма никакъв мъртвец. Столът стои до огнището, защото вече не служи за нищо друго освен за сушене на обувки.“
Това беше миналата година. Сега е друго, сега видях мъртвец и стига само да затворя очи, за да продължавам да го виждам в мрака на очите. Искам да кажа на мама, но тя пита дядо: „Мислиш ли, че може да се случи нещо?“ А дядо вдига брада от бастуна и клати глава: „Сигурен съм, че най-малкото в много къщи ще загори оризът и ще изкипи млякото.“
6
Отначало спеше до седем. Появяваше се в кухнята със закопчана догоре риза без яка, с навити до лактите измачкани и мръсни ръкави и изцапани панталони, които му стигаха чак до гърдите и бяха препасани с колан ниско под талията. Изглеждаше като че ли панталоните ей сега ще се свлекат и ще паднат, защото няма на какво да се държат. Не беше отслабнал, но на лицето му вече не се виждаше войнственото и надменно изражение от първите години и сега то беше вялото и уморено лице на човек, който не знае какво ще му се случи след миг, нито пък се интересува да узнае. След седем изпиваше чаша черно кафе и се прибираше в стаята си с неизменното безизразно „довиждане“.
От четири години живееше у дома и се ползуваше в Макондо с име на сериозен специалист, въпреки че резкият характер и небрежните му обноски будеха към него чувство, което приличаше по-скоро на страх, отколкото на уважение.
Той беше единственият лекар в градчето до пристигането на банановата компания и прекарването на железопътната линия. Оттогава започнаха да се виждат празни столове в стаичката. Хората, които го посещаваха през първите четири години след заселването му в Макондо, започнаха да се отдръпват, когато компанията организира здравна служба за своите работници. Той сигурно е съзрял новите пътеки, прокарани от окапалата шума, но не каза нищо. Продължаваше да отваря вратата към улицата и цял ден седеше в коженото си кресло. Така минаха много дни, без да го посети нито един болен. Накрая заключи вратата, купи си хамак и се затвори в стаята.
По това време Меме взе да му носи закуска от банани и портокали. Той изяждаше плодовете и захвърляше корите в един ъгъл, откъдето индианката ги измиташе в събота, когато чистеше стаята. Но ако се съди по държането му, всеки би казал, че него ни най-малко не го интересува дали някоя събота тя ще престане да чисти и стаята ще се превърне в бунище.
Сега вече не правеше абсолютно нищо. По цял ден се люлееше в хамака. През открехнатата врата се виждаше смътно в полумрака и сухото му безизразно лице, разрошената коса, болезнената живост на жестоките му жълти очи му придаваха несъмнено вида на човек, който се чувствува съсипан от обстоятелствата.
През първите години от пребиваването му у дома Аделаида се показа привидно равнодушна или привидно съгласна, или пък действително беше се преклонила пред моята воля докторът да остане у дома. Но след като той затвори кабинета и взе да излиза от стаята си само когато се хранехме, да сяда на масата с неизменната тиха и болезнена апатия, чашата на търпението преля и жена ми рече: „Истински грях е, дето още го търпим. Все едно, храним дявола.“ А аз, с вечната си слабост към него — сложна смесица от милозливост, жал и възхищение (защото няма какво да си кривя душата — много жал имаше в това чувство), настоявах: „Трябва да го търпим. Той е сам-самичък на света и има нужда някой да го разбира.“
Скоро железницата започна да обслужва селището. Макондо беше цветущо градче, пълно с нови лица, с киносалон и многобройни увеселителни заведения. Тогава имаше работа за всички, но не и за него. Той продължаваше да стои затворен и да отбягва хората до деня, в който ненадейно се появи в трапезарията по време на закуска и заговори непринудено и дори с въодушевление за прекрасното бъдеще на градчето. Същата сутрин чух думата за първи път. Произнесе я той: „Всичко това ще се забрави, като свикнем с окапалата шума.“