След няколко месеца започна често да излиза на улицата привечер. Седеше в бръснарницата до края на деня и участвуваше в сбирките край вратата, до тоалетната масичка и високия стол, които бръснарят изкарваше на улицата, за да могат клиентите му да се наслаждават на вечерната прохлада.
Лекарите на банановата компания не се задоволиха само да го лишат фактически от средства за препитание, но и през 1907 година, когато в Макондо никой не си спомняше вече за него, пък и самият той се беше отказал да чака пациенти, някой от лекарите на компанията подшушна в общината да поискат от всички практикуващи лекари в градчето да представят дипломите си. Когато един понеделник се появи заповедта, разлепена на четирите ъгъла на площада, той положително е сметнал, че това не го засяга. Аз бях този, който му намекна, че е редно да изпълни тая формалност. Но той се задоволи да отговори спокойно и равнодушно: „Мен това не ме засяга, полковник. Няма повече да се занимавам с тия работи.“ Така и не можах да разбера дали всъщност дипломата му е в ред. Не разбрах даже дали е французин, както се предполагаше, нито пък дали помни семейството си, защото сигурно е имал семейство, макар че никога не спомена нищо за него. Няколко седмици след това, когато кметът и секретарят му се явиха в къщи и поискаха да представи и зарегистрира свидетелството си за правоспособност, той категорично отказа да излезе от стаята си. Същия ден, след като цели пет години беше живял у дома и беше се хранил на нашата трапеза, си дадох сметка, че дори името му не знаем.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Не беше нужно да съм на седемнайсет години (на колкото бях аз тогава), за да забележа — след като видях Меме нагиздена в черквата, а после говорих с нея в дюкянчето, — че у дома стаичката към улицата е заключена. По-късно узнах, че мащехата ми сложила катинара и забранила да се пипат нещата в стаята: леглото, на което докторът спеше, преди да си купи хамака, шкафчето с лекарствата, от което отнесе в къщата на ъгъла само парите, натрупани през най-добрите му години (трябва да са били много, защото у дома не бе имал никакви разходи, и стигнаха, за да отвори Меме дюкянчето си), и сред купчина вехтории — старите вестници, написани на родния му език, каната за миене и някои вече непотребни лични вещи. Сякаш във всички тези неща се таеше, както казваше мащехата ми, зловеща, демонична сила.
Трябва да съм забелязала, че стаята е заключена, през октомври или ноември (три години след като Меме и докторът бяха напуснали къщата), защото в началото на следващата година бях почнала да си мечтая да се настани в нея Мартин. Искаше ми се да живея там след женитбата си; постоянно се въртях пред стаята и дори намеквах пред мащехата си, че е време да се махне катинарът и да се вдигне нелепата забрана, която ни отнемаше едно от най-уютните и любими места в къщата. Но преди да почнем да шием венчалната ми рокля, никой не ми беше говорил открито за доктора, нито пък за стаичката, която продължаваше да бъде нещо негово, като частица от личността му, която не може да се отдели от нашия дом, докато в него живее някой, който го помни.
Аз щях да се оженя до края на годината. Не знам дали заради обстоятелствата, при които беше преминало детството и юношеството ми, имах по това време неточна представа за неща и събития. Но истината е, че през тези месеци, когато напредваха приготовленията за сватбата ми, все още не бях разгадала тайната на много неща. Една година преди да се оженя за Мартин, си го представях през смътна пелена. Може би тъкмо затова исках да е наблизо, в стаичката, за да се убедя, че е човек от плът и кръв, а не годеник, видян насън. И все пак не смеех да заговоря пред мащехата си за своите планове. Колко естествено би било да кажа: „Ще махна катинара. Ще сложа масата до прозореца, а леглото — до вътрешната стена. Ще сложа саксия с карамфили на полицата и китка алое над вратата.“ Но към моето малодушие, към абсолютната ми липса на решителност се прибавяше и нереалността на моя жених. Представях си го като смътен изплъзващ се образ, чиито единствени осезаеми черти сякаш бяха лъскавите мустаци, главата, наклонена малко настрани, и вечното сако с четири копчета.
Беше се появил у дома в края на юли. Прекарваше деня с нас и разговаряше с баща ми в кабинета, разисквайки някаква тайнствена сделка, която така и не можах да разбера. След обяд Мартин и аз ходехме с мащехата ми до плантациите. Но когато на връщане го виждах сред теменужения здрач, когато беше тъй близо до мен и вървеше до рамото ми, тогава ми се струваше още по-отвлечен и нереален. Знаех, че никога няма да мога да си го представя като човек от плът и кръв или да намеря необходимата твърдост, та мисълта за него да ми вдъхне смелост и сили да кажа: „Ще подредя стаята за Мартин.“