мадните си крака на таен годеник из салоните на една чужда къща, чийто блясък от минала епоха беше възстановен след дългия период на мрак поради официалния траур, изгнили траурни ленти от страстната седмица бяха смъкнати от корнизите и в стаите влезе морската светлина, на балконите имаше цветя, военна музика и всичко това беше в изпълнение на една заповед, която той не беше давал, но беше негова заповед, господин генерал, няма съмнение в това, защото носеше спокойната решимост на неговия глас и безапелационния стил на неговия авторитет; и той я одобри, съгласен съм, и отново се отвориха затворените храмове, а манастирите и гробищата бяха върнати на предишните духовни ордени по силата на друга негова заповед, която също не беше давал, но също я одобри, съгласен, възстановиха старите обичаи да се бди при мъртвите, и великите пости, и през отворените балкони влизаха ликуващите песни на тълпите, които преди му пееха славословия, а сега пееха, коленичили под палещите лъчи на слънцето, за да отпразнуват приятната новина, че бил доведен господ с един кораб, господин генерал, истината ви казвам, довели го по твоя заповед, Летисия, по силата на един закон, издаден в спалнята, като много други, които тя издаваше тайно, за да не би в очите на някого да изглежда, че той е загубил функциите на властта си, защото ти беше скритата сила на онези нескончаеми процесии, които той наблюдаваше учуден от прозореца на спалнята си и които стигаха много по-далече от мястото, където не бяха стигнали фанатичните орди на майка му Бендисион Алварадо, споменът за която хората бяха изтрили от времето, бяха пръснали по вятъра дрипите от булчинската й рокля и прахта от костите й, бяха обърнали надгробната плоча в криптата с надписите надолу, за да не остане дори помен от името й на птицепродавачка, рисувачка на авлиги, която почива в мир, до второто пришествие, и всичко това беше по твоя заповед, защото ти беше заповядал това, та никой друг спомен за жена да не хвърля сянка върху спомена за тебе, Летисия Назарено, мръснице. Тя беше успяла да го промени в една възраст, когато никой не се променя освен като умре, беше успяла да унищожи със средствата на леглото момчешкия му инат — за нищо на света, по-скоро мъртъв, отколкото женен, беше го накарала да си сложи новия бандаж, чуй само как звънти като хлопката на загубена в мрака овца, накара го да си сложи лачените ботуши от времето, когато танцува първия валс с царицата, златната шпора за левия ботуш, която му подарил адмиралът на морето-океан, за да я носи до края на живота си като белег на най-висшата власт, куртката със златните нашивки с пискюли с ширит и пагони, които не беше слагал от времето, когато все още можеха да се видят тъжните очи, замислената брадичка, мълчаливата ръка с атлазена ръкавица зад завесата на президентския файтон, принуди го да си сложи бойната шпага, мъжкия си парфюм, медалите и лентата с ордена на рицарите на Светия гроб, който му бе изпратил папата, задето беше върнал на църквата взетите й имоти, нагизди ме като празничен олтар и в ранни зори ме отведе пешком в тънещата в мрак зала за аудиенции, където миришеше на свещи от умряло от цъфналите портокалови клонки по прозорците и символите на отечеството, закачени по стените, без свидетели, впрегнат в ярема на послушницата, гипсирана от ленения колан под прозрачния муселин, за да прикрие срама от седемте месеца тайни изстъпления, потяха се в жегата на невидимото море, което пушеше неспокойно около мрачната бална зала, до която по негова заповед беше забранен всякакъв достъп, прозорците бяха зазидани, не беше оставен дори помен от човешки живот в двореца, та хората да не усетят и най-дребния шум от тайната сватба, ти едва ли поемаше дъх от напъните на преждевременната мъжка рожба, която плуваше сред лишеите в мрака на лепкавата ти утроба, защото той беше решил да бъде мъжко и беше мъжко, пееше в недрата ти със същия глас на невидим извор, с който главният архиепископ с кардиналски одежди пееше „Слава на всевишния“, за да не го чуят дори дремещите часови, и със същия ужас на изгубен в мрака водолаз, с който приматът предаде душата си в ръцете на господа, за да попита непроницаемия старец това, което никой дотогава, нито след това, до свършека на вековете щеше да се осмели да го попита: съгласен ли си Летисия Мерседес Мария Назарено да стане твоя съпруга и той едва примига: съгласен съм, и едва звъннаха медалите за бойни подвизи на гърдите му от скритото напрежение на сърцето, но гласът му беше толкова властен, че ужасното изчадие в утробата ти се преобърна напълно по своето равноденствие в гъстата течност и тръгна на изток, и намери посоката на светлината, и тогава Летисия Назарено се преви надве, стенейки: боже господи, смили се над твоята скромна рабиня, която е изпитала толкова наслада, нарушавайки твоите свети закони, и приема с примирение това ужасно наказание, като в същото време хапеше дантелената си ръкавица да не би шумът от разчекнатия й таз да издаде скритото под ленения колан безчестие, падна на колене, сгърчи се в димящата локва вода, която изтичаше от нея, и измъкна измежду обърканата муселинена фуста седеммесечното отроче, което имаше същата големина и същия безпомощен вид като току-що родено теленце, вдигна го с две ръце, като се мъчеше да определи пола му на мъждивата светлина на свещите от импровизирания олтар, и видя, че е момче, както беше заповядал, господин генерал, едно крехко и плахо момче, което щеше да носи без чест името Емануел, както беше предвидено, и го обявиха за дивизионен генерал с действителни права и власт от момента, в който той го сложи на жертвения камък, за да му отреже пъпа със сабята си, и го призна за свой единствен законен син, отче, кръсти го. Това безпрецедентно решение щеше да бъде прелюдия към нова епоха, първа вест за тежките времена, през които войниците заграждаха с кордон улиците преди разсъмване, заповядваха да са затворят прозорците и балконите и пропъждаха о приклади хората от пазара, за да не може никой да види мигновеното профучаване на новия автомобил със стоманена броня и златни дръжки, изработени в оръжейната на президента, и тези, които се осмеляваха да надникнат от терасите, където беше забранено да се стои, не виждаха както преди зад бродираните завески с цветовете на знамето хилядолетния военен, опрял брадичка на мълчаливата си ръка с атлазена ръкавица, а старата дебела послушница със сламена шапка с цветя от филц и сребърни лисици около врата въпреки горещината, виждаха я как слиза към обществения пазар всяка сряда на разсъмване, охранявана от патрул от няколко войници, и водеше за ръка дребния дивизионен генерал на не повече от три години, за когото трудно можеше да се повярва, че не е момиче, облечено като военен, в парадната униформа със златни нашивки, която сякаш растеше на тялото му, защото Летисия Назарено му я беше облякла, още преди да му поникнат първите зъби, когато го возеше в количка да председателствува официални тържества, представлявайки баща си, носеше го на ръце, когато правеше преглед на войските си, вдигаше го над главата си, за да приеме овациите на тълпите на стадиона за бейзбол, кърмеше го в откритата кола по време на манифестациите на националните празници, без да му мисли за скритите подигравки, които предизвикваше публичният спектакъл на генерала с петте слънца, сграбчил лакомо като осиротяло теле зърното на майка си, присъствуваше на дипломатическите приеми още от момента, когато почна да се оправя сам, и оттогава освен униформата носеше и бойните медали, които избираше по свой вкус от кутията за медали, която баща му беше му дал да си играе, беше сериозно и странно дете, знаеше как да се държи в общество още на шест години и хванал в ръка чаша с плодов сок вместо шампанско, говореше като възрастен с непосредственост и изящество, които не беше наследил от никого, макар че много пъти се случваше тъмен облак да прекоси салона за приеми, времето спираше, бледият престолонаследник, облечен в най-висша власт, беше заспал, тишина, шепнеха, малкият генерал спи, неговите адютанти го изнасяха на ръце през секналите диалози и замръзналите жестове на присъствуващите на приема богати наемни убийци и целомъдрени госпожи, които едва се осмеляваха да продумат нещо, като сдържаха срамежливите си усмивки зад ветрилата от пера, какъв ужас, ако знаеше генералът, защото той беше оставил да се подхранва легендата, която сам бе измислил, че е чужд на всичко, което става по света, ако то не е на висотата на неговото величие, каквито бяха публичните резили на единствения син, който бе приел за свой между неизброимите, които бе създал, или лошокачествените постъпки на единствената ми законна съпруга Летисия Назарено, която всяка сряда на разсъмване пристигаше на пазара и водеше за ръка своя генерал-играчка сред шумна охрана на казармени прислужници и щурмови ординарци, преобразени от странния видим блясък на съзнанието, който предшествува изгрева на слънцето в Карибския край, те нагазваха до кръста в зловонните води на залива, за да грабят от корабите със закърпени платна, които пускаха котва в някогашното робско пристанище, натоварени с цветя от Мартиника и джинджифил от Парамарибо, пътем омитаха насила живата риба, оспорваха си я с прасетата около стария децимал за роби, който все още се използуваше, където в една друга ср