Дори и това, че щях да се женя за него, ми изглеждаше невероятно една година преди сватбата ни. Бяхме се запознали през февруари, на бдението при детето на Палокемадо. Няколко момичета пеехме и пляскахме с ръце, стараейки се да се възползуваме докрай от единственото позволено ни развлечение. В Макондо имаше киносалон, обществен грамофон и няколко увеселителни заведения, но баща ми и мащехата ми бяха против ние, момичетата на моята възраст, да се забавляваме там. „Това са развлечения за шумата“ — казваха те.
През февруари по пладне беше горещо. Мащехата ми и аз седяхме на чардака и шиехме чеиза ми, докато баща ми си почиваше. Шиехме дотогава, докато той минеше, влачейки налъмите си, и отидеше да си облее главата с вода от каната. Ала февруарските нощи бяха прохладни и дълбоки и из цялото градче се носеха гласовете на жените, които пееха на бдения при умрели деца.
Вечерта, когато бяхме на бдение при детето на Палокемадо, гласът на Меме Ороско сигурно се е чувал по-добре от всякога. Тя беше слаба, грубовата и кокалеста като метла, но умееше да пее както никой друг. В първата пауза Хеновева Гарсия каза: „Навън седи някакъв чужденец.“ Мисля, че всички освен Ремедиос Ороско престанахме да пеем. „Със сако е, представяш ли си! — каза ми Хеновева Гарсия. — През цялото време говори, а всички го слушат със зяпнала уста. Носи сако с четири копчета, кръстосал е крака и се виждат чорапи с жартиери и високи обувки с капсули.“ Меме Ороско все още пееше, когато ние изпляскахме с ръце и казахме: „Ще се оженим за него.“
По-късно, когато си го спомнях у дома, не намирах никаква връзка между тия думи и действителността. Те сякаш бяха казани от няколко въображаеми жени, които пляскаха с ръце и пееха в къща, където беше умряло едно несъществувало дете. Някакви жени пушеха до нас. Сериозни и дебнещи, изпънали към нас дългите си шии на лешояди. Отзад, на хлад до вратата, една жена, увита в голям черен шал, чакаше да заври кафето. Изведнъж към нашите гласове се присъедини мъжки глас. Отначало беше смутен и неуверен, но после стана мощен и звънлив, сякаш мъжът пееше в черква. Вева Гарсия ме сръга в ребрата. Тогава го погледнах за първи път. Беше млад и спретнат, с колосана яка и закопчано сако с четири копчета. Гледаше ме.
Чувах да говорят, че ще се върне през декември, и си мислех, че няма по-подходящо място за него от заключената стаичка. Но вече не можех да си го представя. Казвах си: „Мартин, Мартин, Мартин“. И това име, изречено, вкусено, разглобено на съставните си части, губеше за мен цялото си значение.
Когато си тръгвахме от бдението, той сложи една празна чаша пред мен и рече: „Познах ви бъдещето на кафе.“ Аз вървях към вратата заедно с другите момичета и чувах гласа му, дълбок, убедителен и спокоен: „Пребройте седем звезди и ще ви се явя насън.“ Като минавахме край вратата, видяхме детето на Палокемадо в мъничкия ковчег, с напудрено лице, с роза в устата и отворени очи, закрепени с клечици. Февруари ни изпращаше хладния лъх на смъртта. В стаята се носеше уханието на изгорелите от жегата жасмин и теменужки. И при безмълвието на мъртвото гласът звучеше натрапчив и единствен: „Добре запомнете. Само седем звезди.“
През юли беше у дома. Обичаше да се обляга до саксиите на парапета. Казваше: „Спомни си, че никога не съм те гледал в очите. Това е тайната на мъжа, който е започнал да се страхува, че ще се влюби.“ И аз наистина не си спомнях очите му. През юли не бих могла да кажа какви очи има мъжът, за когото щях да се оженя през декември. И все пак, шест месеца преди това февруари беше само дълбока тишина по пладне, двойка стоножки — мъжка и женска, сплетени върху пода на банята, просякинята, която идва всеки вторник да моли за стръкче маточина, и той, важен и усмихнат, със закопчано догоре сако: „Ще ви накарам да мислите за мене непрекъснато. Сложих портрета ви зад вратата и забих карфици в очите.“ А Хеновева Гарсия, превивайки се от смях, отсича: „Това са глупости, които мъжете учат от индианците.“
В края на март щеше да се разхожда из къщата. Щеше да прекарва цели часове в кабинета с баща ми, убеждавайки го колко важно е нещо, което никога не можах да разгадая. Сега са минали единайсет години от сватбата ми и девет, откакто го видях да ми маха за сбогом от прозореца на влака, карайки ме да обещая, че ще се грижа много добре за детето, докато той се върне да ни вземе. Тези девет години щяха да минат, без да чуем нищо повече за него, без баща ми, който му помогна да се приготви за това безкрайно пътуване, да е казал една дума за връщането му. Но дори и през трите години на нашия брак той не стана по-действителен и разбираем, отколкото беше на бдението при детето на Палокемадо или в онзи мартенски неделен ден, в който го видях за втори път, когато с Вева Гарсия се връщахме от черква. Той стоеше до вратата на хотела, сам, с ръце в страничните джобове на сакото с четири копчета. „Сега цял живот ще мислите за мен, защото карфиците паднаха от портрета“ — каза той. Гласът му беше толкова глух и напрегнат, че изглеждаше истина. Но дори и тази истина беше по-различна и странна. Хеновева си твърдеше своето: „Това са индиански измишльотини.“ Три месеца след това тя избяга с директора на куклена трупа, но този неделен ден все още изглеждаше много порядъчна и сериозна. Мартин каза: „Спокоен съм, като зная, че някой ще ме помни в Макондо.“ А Хеновева Гарсия го изгледа с изкривено от гняв лице и възкликна: