ава Летисия Назарено се преви надве, стенейки: боже господи, смили се над твоята скромна рабиня, която е изпитала толкова наслада, нарушавайки твоите свети закони, и приема с примирение това ужасно наказание, като в същото време хапеше дантелената си ръкавица да не би шумът от разчекнатия й таз да издаде скритото под ленения колан безчестие, падна на колене, сгърчи се в димящата локва вода, която изтичаше от нея, и измъкна измежду обърканата муселинена фуста седеммесечното отроче, което имаше същата големина и същия безпомощен вид като току-що родено теленце, вдигна го с две ръце, като се мъчеше да определи пола му на мъждивата светлина на свещите от импровизирания олтар, и видя, че е момче, както беше заповядал, господин генерал, едно крехко и плахо момче, което щеше да носи без чест името Емануел, както беше предвидено, и го обявиха за дивизионен генерал с действителни права и власт от момента, в който той го сложи на жертвения камък, за да му отреже пъпа със сабята си, и го призна за свой единствен законен син, отче, кръсти го. Това безпрецедентно решение щеше да бъде прелюдия към нова епоха, първа вест за тежките времена, през които войниците заграждаха с кордон улиците преди разсъмване, заповядваха да са затворят прозорците и балконите и пропъждаха о приклади хората от пазара, за да не може никой да види мигновеното профучаване на новия автомобил със стоманена броня и златни дръжки, изработени в оръжейната на президента, и тези, които се осмеляваха да надникнат от терасите, където беше забранено да се стои, не виждаха както преди зад бродираните завески с цветовете на знамето хилядолетния военен, опрял брадичка на мълчаливата си ръка с атлазена ръкавица, а старата дебела послушница със сламена шапка с цветя от филц и сребърни лисици около врата въпреки горещината, виждаха я как слиза към обществения пазар всяка сряда на разсъмване, охранявана от патрул от няколко войници, и водеше за ръка дребния дивизионен генерал на не повече от три години, за когото трудно можеше да се повярва, че не е момиче, облечено като военен, в парадната униформа със златни нашивки, която сякаш растеше на тялото му, защото Летисия Назарено му я беше облякла, още преди да му поникнат първите зъби, когато го возеше в количка да председателствува официални тържества, представлявайки баща си, носеше го на ръце, когато правеше преглед на войските си, вдигаше го над главата си, за да приеме овациите на тълпите на стадиона за бейзбол, кърмеше го в откритата кола по време на манифестациите на националните празници, без да му мисли за скритите подигравки, които предизвикваше публичният спектакъл на генерала с петте слънца, сграбчил лакомо като осиротяло теле зърното на майка си, присъствуваше на дипломатическите приеми още от момента, когато почна да се оправя сам, и оттогава освен униформата носеше и бойните медали, които избираше по свой вкус от кутията за медали, която баща му беше му дал да си играе, беше сериозно и странно дете, знаеше как да се държи в общество още на шест години и хванал в ръка чаша с плодов сок вместо шампанско, говореше като възрастен с непосредственост и изящество, които не беше наследил от никого, макар че много пъти се случваше тъмен облак да прекоси салона за приеми, времето спираше, бледият престолонаследник, облечен в най-висша власт, беше заспал, тишина, шепнеха, малкият генерал спи, неговите адютанти го изнасяха на ръце през секналите диалози и замръзналите жестове на присъствуващите на приема богати наемни убийци и целомъдрени госпожи, които едва се осмеляваха да продумат нещо, като сдържаха срамежливите си усмивки зад ветрилата от пера, какъв ужас, ако знаеше генералът, защото той беше оставил да се подхранва легендата, която сам бе измислил, че е чужд на всичко, което става по света, ако то не е на висотата на неговото величие, каквито бяха публичните резили на единствения син, който бе приел за свой между неизброимите, които бе създал, или лошокачествените постъпки на единствената ми законна съпруга Летисия Назарено, която всяка сряда на разсъмване пристигаше на пазара и водеше за ръка своя генерал-играчка сред шумна охрана на казармени прислужници и щурмови ординарци, преобразени от странния видим блясък на съзнанието, който предшествува изгрева на слънцето в Карибския край, те нагазваха до кръста в зловонните води на залива, за да грабят от корабите със закърпени платна, които пускаха котва в някогашното робско пристанище, натоварени с цветя от Мартиника и джинджифил от Парамарибо, пътем омитаха насила живата риба, оспорваха си я с прасетата около стария децимал за роби, който все още се използуваше, където в една друга сряда през друга епоха за отечеството преди него бяха продали на търг една пленена сенегалка за злато, което тежеше повече от нейното собствено тегло заради кошмарната й красота, унищожиха всичко, господин генерал, беше по-страшно от скакалците, по-страшно от циклон, но той продължаваше да стои безучастен към растящото негодувание, че Летисия Назарено нахълтвала, както той не би се осмелил да го направи, в пъстроцветната галерия на пазара за птици и зеленчуци, преследвана от врявата на уличните кучета, които уплашено лаеха срещу стъклените очи на сребърните лисици, ходеше с безсрамно чувство за своята власт между стройните колони от ковано желязо под големите железни клони с листа от жълто стъкло, с ябълки от розово стъкло, с рогове на изобилието, пълни с баснословните богатства на флората от сини стъкла под гигантския светъл свод, където си избираше най-апетитните плодове и най-пресните зеленчуци, които въпреки всичко повяхваха веднага щом ги докоснеш, защото тя не познаваше недостатъка на ръцете си, от които хлябът мухлясваше още докато е топъл и златото на брачната й халка беше почерняло, така че тя се нахвърляше с ругатни върху зарзаватчийките, защото криели най-хубавата стока, а оставяли за президентския дворец само тези мизерни плодове от манго за прасетата, крадли, тази ауяма, която дрънчи отвътре като кратунка на музикант, изтърсаци, тези скапани ребра, пълни с червеи, които се познават от километри, че не са говежди, а са от умряло от чума магаре, кучки, крещеше до прегракване, докато слугините с кошниците и ординарците с коритата обираха всичко, което беше за ядене и им попаднеше пред очите, пиратските им викове бяха по-резки от лая на полуделите кучета, от хладните като снежни скривалища опашки на сребърните лисици, които по нейно нареждане й се донасяха живи от остров Принц Едуард, по-нараняващи от хапливите отговори на цапнатите в устата папагали, чиито господарки тайно ги учеха да казват неща, които те не можеха да си направят удоволствието да й кажат: Летисия крадлата, монахиня курва, викаха те, накацали по железните клони сред листака от прашни разноцветни стъкла под свода на пазара, където се чувствуваха в безопасност от грабителската вълна на пиратското нашествие, която се повтаряше всяка сряда на разсъмване през шумното детство на малкия псевдогенерал, чийто глас ставаше по-вежлив и жестовете по-грациозни, когато се мъчеше да изглежда мъж с меча си на поп от картите за игра, който все още влачеше по земята, когато вървеше, стоеше невъзмутим по време на грабежа, беше спокоен, горд, с непоколебимо достойнство, което майка му беше му вдъхнала, за да заслужи знатния си произход, нещо, което тя самата прахосваше на пазара, когато избухваше като бясна кучка и ругаеше като кръчмарка под невъзмутимия поглед на старите негърки с тюрбани от парцали в най-крещящи цветове, които понасяха обидите и наблюдаваха грабежа, като си вееха с ветрилата, без да им мигне окото, с бездънното спокойствие на седнали идоли, не дишаха, дъвчеха топки тютюн, топки от кока, успокоителни лекарства, които им помагаха да преживеят това безсрамие, докато свършеше жестокия щурм на тази паплач и Летисия Назарено си пробиеше път със своя оперетен военен през настръхналите гърбове на побеснелите кучета и от вратата крещеше да изпратят сметката на правителството, както обикновено, а те едва въздишаха, боже мой, ако знаеше генералът, ако можеше някой да му разкаже, измамени от илюзията, че той до края на живота си не е научил това, което всички знаеха за най-голям срам на неговата памет, че моята единствена законна жена Летисия Назарено беше лишила базарите на индусите от техните ужасни стъклени лебеди, огледала с рамки от охлювчета и пепелници от корали, задигаше погребални тафти от магазините на сирийците и грабеше с шепи нанизите от златни рибки и предпазните талисмани на амбулантните златари от търговската улица, които й викаха в лицето: ти си по-голяма лисица от сребърните лисици, които носиш на врата си, товареше се с всичко, което й попаднеше по пътя, за да удовлетвори единственото нещо, което й беше останало от предишното положение на послушница — лошия детински вкус и порока да проси дори когато не е необходимо, само че тогава не беше нужно да проси за господи помилуй в ухаещите на жасмин преддверия в квартала на вицекралете, а натоварваше във военни фургони, колкото й се искаше, без тя самата да прави други усилия, освен да даде безапелационната заповед да изпратят сметката й на правителството. Все едно им казваше да си вземат парите от господ, защото тогава никой не знаеше със сигурност дали той съществува, беше станал невидим, виждахме укре