ените стени на възвишението на Пласа де Армас, дома на властта с балкона, от който бяха произнасяни легендарни речи, и прозорците с дантелени завеси и саксии с цветя на первазите, който през нощта приличаше на парен кораб, плаващ в небето, не само от всички краища на града, а и от седем левги навътре в морето, особено след като го бяха боядисали в бяло и осветили със стъклени глобуси, за да отпразнуват посещението на известния поет Рубен Дарио, макар нито един от тези белези да не означаваше със сигурност, че той е там, напротив, доста основателно смятахме, че онези демонстрации на живот са военни хитрости, за да се опровергае общоприетата версия, че е изпаднал в старчески мистицизъм, че се е отказал от благополучието и суетата на властта и си е наложил наказанието да живее до края на живота си в ужасно състояние на колене с власеницата на въздържанието в душата си и разни убийствени за плътта железа по тялото си, и не ядял нищо друго освен ръжен хляб и пиел кладенчова вода, и спял на голите плочи в една отшелническа килия в манастира на бискайките, докато изкупи ужаса, че е притежавал против желанието си и е оплодил с мъжка рожба една забранена жена, а тя не е наказана от господа досега само благодарение на неговото великодушие, но въпреки това нищо не се беше променило в неговото обширно царство на печал, защото Летисия Назарено държеше юздите на властта и достатъчно беше да каже, че той е заповядал да изпратят сметката на правителството, една стара формула, която отначало изглеждаше лесна за избягване, но ставаше все по-застрашителна, докато най-после една група решителни кредитори се осмели след толкова години да влезе с един куфар неизплатени фактури в пропуска на президентския дворец и останахме изненадани, че никой не ни каза нито да, нито не, а един дежурен войник ни изпрати в скромна чакалня, където ни прие един много любезен морски офицер, много млад, със спокоен глас и усмивка на лицето, предложи ни чашка леко и ароматично кафе от правителствените плантации, показа ни белите, добре осветени кабинети с метални решетки на прозорците и вентилатори с перки на гладките тавани и всичко беше толкова чисто и хуманно, че човек смаяно се питаше къде е силата на тоя въздух, миришещ на парфюмирано лекарство, къде са низостта и жестокостта на властта в съзнанието на онези писарушки с бели копринени ризи, които управляваха без бързане и мълчаливо: показа ни вътрешното дворче, където розовите храсти са били подрязани от Летисия Назарено, за да пречисти утринния зефир от лошия спомен за прокажените, слепите и парализираните, които бяха изпратени да умрат в забрава в старчески приюти, показа ни старите бараки на държанките, потъналите в ръжда шевни машини, войнишките нарове, където робините от харема бяха спали дори на групи по три в килиите на безчестието, които щели да бъдат разрушени, за да се построи на тяхно място частен параклис, показа ни от един вътрешен прозорец най-интимното крило от правителствения дом, навеса от цъфналите фунийки, позлатени от следобедното слънце над паравана от зелени летви, където той току-що бе обядвал с Летисия Назарено и детето, единствените същества, които имаха право да седнат на неговата трапеза, показа ни легендарната сейба, където окачваха ленения хамак с цветовете на знамето, в който той си почиваше от следобедната горещина, показа ни доилните, мандрите, кошерите и на връщане по пътеката, по която призори бе минал, за да присъствува на доенето на кравите, изведнъж придоби вид на озарен от внезапно просветление и ни посочи с пръст следата от ботуш в калта, гледайте, това е неговата следа, замръзнахме на мястото си при вида на релефния отпечатък от голяма и широка подметка и достатъчен беше блясъкът и властната увереност и миризмата на стара краста от следата на тигър, свикнал да живее в самота, и в тази следа видяхме властта, усетихме силата на мистерията, която го обгръщаше, с много по-проникновена сила, отколкото когато един от нас бе избран да го види лично, защото големците от армията бяха започнали да се бунтуват срещу чужденката, събрала в ръцете си повече власт, отколкото върховното командуване, повече от правителството, повече от него, защото Летисия Назарено беше отишла толкова далеч със своите претенции на кралица, че дори главният щаб на президента пое риска да даде правото на един от вас да влезе, само на един, който да се помъчи да му даде поне минимална представа какво става с отечеството зад гърба му, и така аз го видях, беше сам в топлия кабинет с бели стени с графики на английски коне, изтегнат назад в креслото с пружини, под крилете на вентилатора, с панталон от бял измачкан памучен плат с медни копчета, без никакви отличителни знаци, дясната му ръка с атлазена ръкавица лежеше на дървеното бюро, където имаше само три еднакви чифта очила със златни рамки, зад гърба му имаше витрина с прашни книги, които по-скоро приличаха на големи счетоводни тефтери, подвързани с човешка кожа, отдясно имаше голям отворен прозорец, също с метална решетка, през която се виждаше целият град и цялото небе, без облаци и без птици, чак до другия бряг на морето, и аз почувствувах голямо облекчение, защото той се показа по-малко проникнат от съзнанието на властта си, отколкото всички негови привърженици, и беше по-питомен, отколкото на всичките си фотографии, и заслужаваше повече съчувствие, защото всичко в него беше старо и тежко и изглеждаше така миниран от някаква ненаситна болест, че не можа да си поеме дъх, за да ми каже да седна, а го направи с тъжен жест на атлазената ръкавица, изслуша доводите ми, без да ме погледне, и като дишаше, гърдите му свиреха тънко, едно стаено подсвиркване, което пълнеше стаята с креозот, проучи задълбочено сметките, които аз му обяснявах с ученически примери, защото той не разбираше абстрактните понятия, и започнах така, че му показах как Летисия Назарено ни дължеше за такова количество тафта, което се равняваше на два пъти разстоянието по море до Санта Мария дел Алтар, което ще рече 190 левги, и той каза като на себе си „аха“ и накрая му обясних, че общият сбор от сметката с отстъпката, направена специално за негово превъзходителство, възлизаше на най-голямата печалба от лотарията през последните десет години в шесторен размер, а той отново рече „аха“ и едва тогава ме погледна право в очите без очила и можах да видя, че очите му са плахи и снизходителни, и едва тогава ми каза със странен глас на хармониум, че нашите искания са ясни и справедливи, всекиму заслуженото, каза дългът да се мине за сметка на правителството. Действително така беше по онова време, когато Летисия Назарено го беше създала отново, без дивашките навици, внушени му от майка му Бендисион Алварадо, премахна обичая му да яде, както си върви, с чинията в едната ръка и с лъжицата в другата, и сега се хранеха тримата на една плажна масичка, под навеса от цъфнали фунийки, той сядаше срещу детето, а Летисия Назарено между двамата, като им показваше правилата за добро държане и за здравословно ядене, научи ги да стоят облегнати назад на стола, да държат вилицата с лявата ръка и ножа с дясната, да дъвчат със затворена уста всяка хапка петнайсет пъти от едната страна на устата и петнайсет пъти от другата страна, без да обръща внимание на техните протести, че толкова изисквания приличали на казармен режим, научи го след свършването на обеда да прочита официалния вестник, в който той фигурираше като патрон и почетен директор, щом го видеше изтегнат в хамака под сянката на гигантската сейба в семейния двор, слагаше вестника в ръцете му, като казваше, че е недопустимо един държавен глава да не е в течение на събитията по света, слагаше му очилата със златни рамки и го оставяше да срича сам собствените си новини, а тя тренираше детето в спорта на послушниците да хвърля и да хваща една каучукова топка, докато той се гледаше на снимките, които бяха толкова стари, че някои от тях не бяха негови, а на двойника му, който беше умрял заради него и чието име не си спомняше, виждаше се как ръководи всеки вторник заседанията на министерския съвет, на които не беше присъствувал от времето на кометата, научаваше исторически фрази, които му се приписваха от неговите образовани министри, четеше и главата му клюмаше от задуха на блуждаещите по небето облаци през августовските следобеди, полека-лека потъваше в калната пот на обедната почивка и мърмореше: какво лайно е този вестник, по дяволите, не разбирам как хората го търпят, мърмореше той, но, изглежда, в главата му оставаше нещо от това четене, защото от краткия и лек сън се събуждаше с някаква нова идея, подсказана от новините, изпращаше заповеди на министрите по Летисия Назарено, а те му отговаряха по нея, като се мъчеха зад нейната мисъл да схванат неговата мисъл, защото ти беше това, което аз исках да бъдеш, тълкувател на моите най-висши помисли, ти беше моят глас, моят разум и сила, тя беше неговото най-вярно и най-остро ухо за клокоченето на непрестанната лава в недостъпния свят, който го обкръжаваше, въпреки че в действителност последните оракули, които ръководеха съдбата му, бяха анонимните надписи по стените в клозетите на обслужващия персонал, по тях той отгадаваше спотаените истини, които никой не се осмеляваше да му разкрие, дори ти, Летисия Назарено, четеше ги на разсъмване, когато се връщаше от доенето на кравите, пред