медни копчета, без никакви отличителни знаци, дясната му ръка с атлазена ръкавица лежеше на дървеното бюро, където имаше само три еднакви чифта очила със златни рамки, зад гърба му имаше витрина с прашни книги, които по-скоро приличаха на големи счетоводни тефтери, подвързани с човешка кожа, отдясно имаше голям отворен прозорец, също с метална решетка, през която се виждаше целият град и цялото небе, без облаци и без птици, чак до другия бряг на морето, и аз почувствувах голямо облекчение, защото той се показа по-малко проникнат от съзнанието на властта си, отколкото всички негови привърженици, и беше по-питомен, отколкото на всичките си фотографии, и заслужаваше повече съчувствие, защото всичко в него беше старо и тежко и изглеждаше така миниран от някаква ненаситна болест, че не можа да си поеме дъх, за да ми каже да седна, а го направи с тъжен жест на атлазената ръкавица, изслуша доводите ми, без да ме погледне, и като дишаше, гърдите му свиреха тънко, едно стаено подсвиркване, което пълнеше стаята с креозот, проучи задълбочено сметките, които аз му обяснявах с ученически примери, защото той не разбираше абстрактните понятия, и започнах така, че му показах как Летисия Назарено ни дължеше за такова количество тафта, което се равняваше на два пъти разстоянието по море до Санта Мария дел Алтар, което ще рече 190 левги, и той каза като на себе си „аха“ и накрая му обясних, че общият сбор от сметката с отстъпката, направена специално за негово превъзходителство, възлизаше на най-голямата печалба от лотарията през последните десет години в шесторен размер, а той отново рече „аха“ и едва тогава ме погледна право в очите без очила и можах да видя, че очите му са плахи и снизходителни, и едва тогава ми каза със странен глас на хармониум, че нашите искания са ясни и справедливи, всекиму заслуженото, каза дългът да се мине за сметка на правителството. Действително така беше по онова време, когато Летисия Назарено го беше създала отново, без дивашките навици, внушени му от майка му Бендисион Алварадо, премахна обичая му да яде, както си върви, с чинията в едната ръка и с лъжицата в другата, и сега се хранеха тримата на една плажна масичка, под навеса от цъфнали фунийки, той сядаше срещу детето, а Летисия Назарено между двамата, като им показваше правилата за добро държане и за здравословно ядене, научи ги да стоят облегнати назад на стола, да държат вилицата с лявата ръка и ножа с дясната, да дъвчат със затворена уста всяка хапка петнайсет пъти от едната страна на устата и петнайсет пъти от другата страна, без да обръща внимание на техните протести, че толкова изисквания приличали на казармен режим, научи го след свършването на обеда да прочита официалния вестник, в който той фигурираше като патрон и почетен директор, щом го видеше изтегнат в хамака под сянката на гигантската сейба в семейния двор, слагаше вестника в ръцете му, като казваше, че е недопустимо един държавен глава да не е в течение на събитията по света, слагаше му очилата със златни рамки и го оставяше да срича сам собствените си новини, а тя тренираше детето в спорта на послушниците да хвърля и да хваща една каучукова топка, докато той се гледаше на снимките, които бяха толкова стари, че някои от тях не бяха негови, а на двойника му, който беше умрял заради него и чието име не си спомняше, виждаше се как ръководи всеки вторник заседанията на министерския съвет, на които не беше присъствувал от времето на кометата, научаваше исторически фрази, които му се приписваха от неговите образовани министри, четеше и главата му клюмаше от задуха на блуждаещите по небето облаци през августовските следобеди, полека-лека потъваше в калната пот на обедната почивка и мърмореше: какво лайно е този вестник, по дяволите, не разбирам как хората го търпят, мърмореше той, но, изглежда, в главата му оставаше нещо от това четене, защото от краткия и лек сън се събуждаше с някаква нова идея, подсказана от новините, изпращаше заповеди на министрите по Летисия Назарено, а те му отговаряха по нея, като се мъчеха зад нейната мисъл да схванат неговата мисъл, защото ти беше това, което аз исках да бъдеш, тълкувател на моите най-висши помисли, ти беше моят глас, моят разум и сила, тя беше неговото най-вярно и най-остро ухо за клокоченето на непрестанната лава в недостъпния свят, който го обкръжаваше, въпреки че в действителност последните оракули, които ръководеха съдбата му, бяха анонимните надписи по стените в клозетите на обслужващия персонал, по тях той отгадаваше спотаените истини, които никой не се осмеляваше да му разкрие, дори ти, Летисия Назарено, четеше ги на разсъмване, когато се връщаше от доенето на кравите, преди да са ги изтрили чистачите, и нареди да варосват всеки ден стените на клозетите, та никой да не устои на изкушението да се разтовари от вътрешната си злоба, там позна той огорченията на върховното командуване, потиснатите намерения на тези, които растяха под неговата сянка, а го плюеха зад гърба, чувствуваше се господар на цялата си власт, когато успееше да проникне в загадката на човешкото сърце посредством изобличителното огледало на бележката, написана от негодника, и след толкова години отново взе да пее, докато съзерцаваше през мъглата на москитерото утринния сън на своята единствена и законна жена Летисия Назарено, просната като заседнал кит, ставай, пееше той, в моето сърце часът е шест, морето си е на мястото, животът продължава, Летисия, непредвидимият живот на единствената от многобройните му жени, която бе получила от него всичко освен простата привилегия да осъмва до нея в леглото, защото след последното любене той си отиваше, закачаше лампата, за случай че се наложи да бяга, на прага на старата си ергенска спалня, слагаше трите резета, трите ключалки и трите мандала, лягаше по корем на пода, сам и облечен, както го беше правил всяка нощ преди тебе, както правеше след тебе до последната нощ на своите сънища на самотен удавник, след доенето се връщаше в твоята стая, миришеща на нощен звяр, за да продължи да ти дава каквото поискаш, много повече от безмерното наследство на майка му Бендисион Алварадо, много повече от всичко, което някой човек е сънувал на земята, и не само на нея, а и на нейните нескончаеми роднини, които пристигаха от непознати Антилски острови само с едно богатство — кожата на гърбовете си, само с една титла — името Назарено, едно сурово семейство от безстрашни мъже и жени, обзети от треската на алчността, които заграбиха с щурм болниците, тютюна, питейната вода, старите привилегии, с които той преди беше облагодетелствувал командуващите различните родове войски, за да ги държи настрана от друг вид амбиции, и които Летисия Назарено им отне полека-лека чрез негови заповеди, които той не беше издавал никога, но ги одобряваше, съгласен, беше премахнал варварския метод за екзекуция чрез разчекване с коне и се беше опитал да го замени с електрически стол, който му беше подарил командирът на десанта, та и ние да се възползуваме от най-цивилизования метод за убиване, беше посетил лабораторията на ужаса в пристанищната крепост, където избираха най-изтощените политически затворници, за да се обучават в манипулиране с трона на смъртта, който при работа абсорбираше цялата електрическа енергия на града, знаехме точния час на смъртоносния експеримент, защото оставахме за миг на тъмно с притаен от ужас дъх, запазвахме една минута мълчание в публичните домове на пристанището и пиехме по чашка за душата на осъдения, не един път, а много пъти, защото повечето от жертвите оставаха да висят на коланите на стола с посиняло тяло и димящи опечени меса и продължаваха да стенат от болка, докато някой не проявеше милост и ги довършеше с изстрел след няколко несполучливи опита, правех всичко, за да ти угодя, Летисия, заради тебе бях опразнил каторгите, и отново върна правото за репатриране на враговете си, обнародва едно великденско постановление никой да не бъде наказан за различие в мненията, никой да не бъде преследван заради интимни проблеми, искрено убеден в разгара на своята есен, че дори най-отявлените му противници имат правото да споделят насладата, на която той се радваше във възхитителните януарски нощи с единствената жена, заслужила честта да го вижда без риза и с дълги долни гащи, и с огромната херния, позлатена от лунната светлина на терасата на двореца, и двамата се любуваха на загадъчните върби, които за коледните празници им бяха изпратили кралят и кралицата на Вавилония, за да ги засадят в градината на дъжда, наслаждаваха се на нацепеното на трески слънце през непрестанния дъжд, любуваха се на полярната звезда, заплетена в гъстия клонак, наблюдаваха вселената по цифрите на радиограмата, предадена от подигравателните подсвирквания на бягащите планети, слушаха заедно поредния епизод от романите, предавани по радио Сантяго де Куба, който оставяше в душите им неспокойствието дали утре все още ще бъдем живи, за да разберем как ще се оправи това нещастие: преди да си легне, той си играеше с детето, за да го научи на всичко, което можеше да се знае за употребата и поддържането на бойното оръжие, защото тази човешка наука той познаваше най-добре от всички, но единствения съвет, който му даде, беше никога да не издава заповед, ако не е сигурен, че ще я изпълнят, накара го да го повтори толкова пъти, колкото смяташе, че е не