обходимо, та детето да не забрави никога, че единствената грешка, която не трябва да допусне нито веднъж през живота си един мъж, облечен с авторитет и власт, е да издаде заповед, за която не е сигурен, че ще бъде изпълнена; това беше по-скоро съвет на патил дядо, отколкото на мъдър баща и детето нямаше да го забрави, дори ако живееше колкото него, защото му го каза, когато беше на шест години, докато той го подготвяше да стреля за първи път в живота си с откатно оръдие, на чийто катастрофален грохот приписахме страхотната суха буря със светкавици и вулканични тътнежи и ужасния полярен вятър от Комодоро Ривадавия, който изтърбуши утробата на морето и вдигна във въздуха един цирк с животни, разпънат на площада на старото рибно пристанище, с мрежи изваждахме слонове, удавени клоуни, жирафи, покачени на трапеца от урагана, който по някакво чудо не преобърна банановия кораб, на който пристигна след няколко часа поетът Феликс Рубен Гарсия Сармиенто, който щеше да стане известен под името Рубен Дарио, за чудо морето се успокои в четири, изкъпаният въздух се изпълни с летящи мравки и той се показа на прозореца на спалнята си и видя зад прикритието на пристанищните възвишения бялото корабче, килнато на дясната си страна и със свалени мачти, което плаваше безопасно в следобедното затишие, пречистено от сярата на урагана, видя на мостика капитана, който ръководеше трудната маневра в чест на именития гост с рубашка от тъмно сукно и елек, кръстосан отпред, за когото не му споменаха до следващата неделя вечер, когато Летисия Назарено го помоли за недопустимата милост да я придружи на поетичната вечер в Националния театър и той прие, без да мигне, съгласен. Чакахме цели три часа на крака в задушната атмосфера на партера, заврели в празничните си костюми, които ни наредиха да облечем спешно в последните минути; когато най-после засвириха националния химн и се обърнахме, аплодирайки, към ложата, белязана с герба на отечеството, където се появи дебелата послушница с шапка с къдрави пера и с опашките от черни лисици върху тафтената си одежда, седна, без да поздрави, до престолонаследника с вечерна униформа, който отговори на аплодисментите с лилията от празните пръсти на атлазената ръкавица, която стискаше в ръката си, защото майка му беше му казала, че така правели принцовете от предишните епохи, не видяхме никого другиго в президентската ложа, но по време на двучасовия рецитал бяхме уверени, че той е там, чувствувахме невидимото му присъствие, което бдеше да не се объркат нашите съдби от бъркотията на поезията, той регулираше любовта, решаваше силата и часа на смъртта в един кът на потъналата в полумрак ложа, откъдето видя, без да бъде видян, дебелия минотавър, чийто глас на морска гръмотевица го вдигна от мястото му и от времето му и го остави да плува в пространството, без да иска за това разрешение от него, в златния звук на звънките тръби на триумфалните арки на Марс и Минерва за прослава, която не беше за вас, господин генерал, видя героичните атлети от хоругвите, черните ловджийски кучета, силните бойни коне с железни копита, пиките и копията на рицарите с груби нагръдници, които носеха пленено странното знаме за чест и слава на оръжия, които не бяха техни, видя войската от озверели младежи, които изпращаха предизвикателства към слънцата на червеното лято, снеговете и ветровете на ледовитата зима, нощта и скрежа, омразата и смъртта за вечния блясък на едно безсмъртно отечество, по-голямо и по-славно, отколкото той си беше мечтал в дългите трескави бълнувания като босоног воин, почувствува се беден и дребен сред земетръсните овации, които одобряваше в сянката, мислейки си, майко моя, Бендисион Алварадо, това се казва шествие, а не буламачите, които ми организират тези хора, чувствуваше се смален и самотен, потиснат от горещината и от комарите, и от колоните, напръскани със златен прах, и овехтелия плюш на почетната ложа, по дяволите, как е възможно този индианец да напише толкова хубаво нещо със същата ръка, с която си бърше задника, каза си той, тъй развълнуван от откриването на красотата в думи, че влачеше огромните си крака на пленен слон в такт с войнствените удари на тимпанистите, заспиваше под ритъма на славословията от звънката песен на стройния хор, който Летисия Назарено рецитираше за него под сянката на триумфалните арки на сейбата в двора, пишеше стихове по стените в клозета, мъчеше се да рецитира по памет цялата поема на равнодушния Олимп от кравешки лайна в оборите за доене, когато земята се разтресе от динамитния заряд, избухнал преждевременно в президентската кола, гарирана в хангара, беше ужасно, господин генерал, такъв мощен взрив, че много месеци след това все намирахме из целия град изкривените части на колата, която един час по-късно Летисия Назарено и детето трябваше да използуват, за да направят обичайните покупки в сряда, защото атентатът беше подготвен срещу нея, господин генерал, без съмнение, и тогава той се плесна с ръка по челото, по дяволите, как можа да не го предвиди, какво бе станало с неговото пословично ясновидство, щом като от толкова месеци насам надписите в клозетите не бяха насочени против него, както обикновено, или против някого от неговите министри, а бяха предизвикани от наглостта на Назареновци, които бяха стигнали дотам, че искаха да излапат доходите, запазени за върховното командуване, или от амбициите на духовниците, които получаваха от светското правителство безгранични и вечни облаги: той беше забелязал, че невинните критики срещу майка му Бендисион Алварадо се бяха превърнали в папагалски ругатни, памфлети със скрита злоба, които зрееха в хладната безнаказаност на клозетите, и най-накрая излизаха на улицата, както е ставало много пъти с други, по-дребни скандали, които той самият се заемаше да ускори, макар че никога не беше си помислял, нито можеше да си помисли, че щяха да проявят толкова жестокост, като сложат два квинтала динамит под самия покрив на двореца, негодници, как е могъл да бъде толкова отдаден на екстаза от триумфалните тръби, та неговото обоняние на охранен тигър не беше надушило навреме старата и сладникава миризма на опасността, майка му стара; свика спешно главното командуване, четиринайсет разтреперани генерали, които след толкова години най-обикновено отношение и ордени, получени от втора ръка, отново виждаха на два лакътя от себе си несигурния старец, чието реално съществуване беше най-простата от неговите загадки, посрещна ни седнал на тронния стол в салона за аудиенции, с униформата на редник, която миришеше на пикоч от пор, с много фини очила от чисто злато, които не бяхме виждали дори на последните му портрети, и беше по-стар и по-далечен, отколкото можехме да си го представим, с изключение на гладките повехнали ръце без атлазените ръкавици, които сякаш не бяха неговите естествени ръце на военен, а ръцете на много по-млад и състрадателен човек, всичко останало беше тежко и мрачно и колкото повече го наблюдавахме, толкова по-ясно разбирахме, че едва му оставаше последен дъх да живее, но това беше дъхът на една безапелационна и опустошителна власт, която той самият трудно сдържаше, като буен див кон, без да говори, без да помръдне дори главата си, докато му отдавахме почести на генерал-главокомандуващ и сядахме пред него в креслата, наредени в кръг, и едва тогава си свали очилата и взе да ни оглежда внимателно с острите си очи, които познаваха тайните скривалища на нашите задни намерения, изгледа ни безмилостно, като ни гледаше толкова, колкото му беше необходимо да установи точно колко се беше променил всеки от нас от онзи избледнял в паметта му следобед, когато ги беше повишил в най-високите чинове, посочвайки ги с пръст според поривите на вдъхновението си, и докато ги проучваше с поглед, у него растеше увереността, че между тези четиринайсет скрити врагове са авторите на атентата, но междувременно се почувствува толкова самотен и беззащитен пред тях, че едва примигна, едва повдигна глава, за да отправи призив за единство, сега повече от всякога необходимо за доброто на отечеството и честта на армията, препоръча им енергия и мъдрост и им оказа голяма чест, като ги натовари с мисията да разкрият незабавно авторите на атентата, за да бъдат предадени на спокойната строгост на военното правосъдие, това е всичко, господа, каза накрая той, знаейки, че авторът е един от тях, или пък всички, смъртно засегнат от непреодолимото убеждение, че животът на Летисия Назарено сега не зависеше от волята на господа, а от мъдростта, с която той успее да я предпази от една заплаха, която рано или късно щеше неумолимо да се изпълни, проклета да е. Задължи я да преустанови обществените си задължения, задължи най-алчните й роднини да се откажат от всички привилегии, които можеха да го сблъскат с военните, най-разбраните от тях назначи на синекурни консулски длъжности, а най-настървените намерихме да плуват в отходните канали на пазара, след толкова години отново се появи без предварително известие в празното си кресло на заседанията на министерския съвет, решен да ограничи участието на духовенството в държавните работи, за да те предпазя от враговете ти, Летисия, и въпреки това беше пуснал нови дълбоки сонди сред главното командуване след първите драстични решения, и беше уверен, че седем от командуващите му бяха безрезервно пре