ани освен главнокомандуващия, който беше най-старият от неговите побратими, но все още не притежаваше власт срещу останалите шест, които го караха по цели нощи да не спи поради неизбежното впечатление, че Летисия Назарено е вече белязана от смъртта, убиваха я в ръцете му въпреки строгостта, с която караше да пробват яденето й, откакто бяха намерили в хляба рибена кост, проверяваха чистотата на въздуха, който дишаше, защото той се страхуваше да не би да са сложили отрова в помпата за флайтокс, виждаше я бледа на масата, чувствуваше я, че остава без въздух посред любенето, мъчеше го мисълта да не й сложат чумни микроби във водата за пиене, витриол в капките за очи, хитроумни смъртоносни приумици, които му вгорчаваха всеки миг през онези дни и го събуждаха посред нощ с острото усещане, че кръвта на Летисия Назарено е изтекла по време на съня от някаква индианска магия, измъчван от толкова въображаеми рискове и истински заплахи, които му пречеха да излезе на улицата без зловеща президентска охрана, обучена да убива без причина, но тя излизаше, господин генерал, извеждаше и детето, той преодоляваше лошите предзнаменования, за да ги види, когато се качваха в новата бронирана кола, изпращаше ги със заклинателни знаци от един вътрешен балкон, като се молеше, майчице моя Бендисион Алварадо, пази ги, направи така, че куршумите да рикошират от корсажа й, смекчи отровата, майчице, изправи изкривените мисли, и нямаше нито миг спокойствие, докато не чуеше отново сирените на конвоя на Пласа де Армас и не видеше Летисия Назарено и детето, че пресичат двора при първите светлини на фара; тя се връщаше оживена, щастлива сред военната охрана, натоварена с живи пуйки, орхидеи от Енвигадо, гирлянди от цветни крушки за коледните вечери, за които по улиците вече имаше реклами от святкащи звездички по негова заповед, за да прикрие притеснението си, посрещаше я на стълбите, за да почувствувам, че все още си жива в нафталинената миризма на опашките от сребърни лисици, в тръпчивата пот на кичурите ти на безпомощна, помагах ти да носиш подаръците в спалнята със странното убеждение, че консумирам последните трохи от една обречена радост, която би предпочел да не беше изпитвал, и се чувствуваше все по-отчаян, колкото по-уверен ставаше, че всяко средство, което измисляше да облекчи непоносимата си тревога, всяка крачка, която правеше, за да я предотврати, го приближаваше неумолимо към страшната и нещастна сряда, в която взе ужасното решение, че не може да продължава така, майка му стара, каквото ще става, да става по-скоро, реши той, и това прозвуча като мълниеносна заповед, която още не беше успял да проумее, когато двама от неговите адютанти нахълтаха в кабинета с ужасната новина, че глутница кучета разкъсали на пазара Летисия Назарено и детето и ги изяли, изядоха ги живи, господин генерал, но това не бяха обикновените улични кучета, а ловни, с жълти уплашени очи и гладка кожа като на акула, които някой бе охранил и обучил за лов на сребърни лисици, шестдесет еднакви кучета, които никой не разбра кога изскочиха измежду сергиите със зеленчуци и се хвърлиха върху Летисия Назарено и детето, така че нямахме време да стреляме, от страх да не убием тях, защото те сякаш се давеха заедно с кучетата в един адски водовъртеж, видяхме само за миг знаците на едни внезапно протегнати към нас ръце, докато останалата част от тялото изчезваше на късове, видяхме мигновените и неуловими изражения, които показваха ту ужас, ту съжаление, ту радост, докато най-после изчезнаха напълно във вихъра на битката и остана само шапката с виолетки от филц на Летисия Назарено, която плуваше във въздуха сред стаения ужас на изпръсканите с топла кръв първобитни зарзаватчийки, които се молеха, господи, това не може да стане, ако генералът не го желае, или поне без негово знание, за вечен срам на президентската охрана, която само успя да съобщи, без да бъде даден нито един изстрел, голите кости, разпилени сред опръсканите с кръв зеленчуци, нищо друго, господин генерал, единственото нещо, което открихме, бяха тези медали на детето, сабята без пискюлите, обувките от шевро на Летисия Назарено, които, кой знае защо, плаваха в залива на около една левга от пазара, огърлицата от стъклени маниста и дантеленото портмоне, които оставяме във ваши ръце, господин генерал, заедно с тези три ключа, брачната халка от почерняло злато и тези петдесет сентавос в монети от по десет, които сложиха на бюрото му, за да ги преброи, нищо друго, господин генерал, само това беше останало от тях. На него щеше да му е все едно дали е останало повече или по-малко, ако тогава можеше да знае, че не бяха нито много, нито твърде трудни годините, които ще му бъдат необходими, за да изтръгне и последния остатък от спомена за онази неизбежна сряда, плака от гняв, събуди се с гневни крясъци, измъчван от лая на кучетата, които прекараха нощта, вързани със синджири на двора, докато той вземаше решение: какво да правим с тях, господин генерал, питаше се объркан дали като убиеше кучетата, нямаше да убие отново Летисия Назарено и детето вътре в тях, заповяда да разрушат желязната купола на пазара за зеленчуци и да направят на негово място градина с магнолии и пъдпъдъци, с мраморен кръст и лампа по-висока и по-силна от фара, за да остане в паметта на бъдещите поколения, докато свят светува, споменът за една историческа жена, която той самият забрави много преди паметникът да бъде разрушен от нощен взрив, за който никой не потърси отговорност, а магнолиите бяха изядени от прасетата и възпоменателната градина се превърна в бунище от зловонен тор, който той не видя не само защото беше заповядал на шофьора си да заобикаля пътя през стария пазар за зеленчуци, дори ако трябва да заобиколиш целия свят, а и защото не излезе вече на улицата от момента, в който изпрати министерските канцеларии в сградите със сенчести стъкла и остана сам с минималния персонал, необходим му, за да преживее в оголената къща, където по негова заповед не остана ни най-малката видима следа от времето, когато царуваше ти, Летисия, остана да се лута из къщата без някакво друго известно занимание освен редките консултации с офицерите от висшето командуване или вземането на окончателно решение на някое трудно заседание на министерския съвет, или пък опасните посещения на посланика Уилсън, който имаше обичая да стои с него вечер до късно под гъстия клонак на сейбата, носеше му карамели от Балтимор и списания с илюстрации на голи жени, като се мъчеше да го убеди да му даде териториалните води на изгодна цена в замяна на огромните облаги от чуждия заем, и той го оставяше да приказва и се правеше, че е чул малко или повече от това, което всъщност можеше да чуе според интересите си, бранеше се от неговото многословие, като слушаше песента на шарената стърчиопашка, кацнала на зеления лимон в близкото девическо училище, и щом паднеше първият здрач, го придружаваше до стълбите, като се опитваше да му обясни, че може да вземе всичко, каквото поиска, освен морето под моите прозорци, представяте ли си какво бих правил аз сам в тази грамадна къща, ако не можех да го видя сега, както съм го виждал винаги по това време, като огнено блато, какво бих правил без декемврийските ветрове, които нахлуват с вой през счупените прозорци, как бих могъл да живея без зелените пориви на фара, аз, дето оставих мъгливите голи върхове, и макар че агонизирах от треската, се включих в безумието на федералната война и недейте да смятате, че съм го направил от патриотизъм, както пише в речника, или от някакъв авантюристичен дух, и още по-малко защото са ме засягали федералистките принципи, господ да ни пази в святото си царство, не, скъпи мой Уилсън, направих всичко това, за да видя морето, така че измисли нещо друго, казваше му и се сбогуваше с него на стълбите, като леко го потупваше по гърба; на връщане палеше лампите в запустелите зали на бившите канцеларии, където в един такъв следобед срещна една залутала се крава, изпъди я към стълбите и говедото се спъна в кръпките на килима и се строполи по корем, търколи се като топка и си счупи врата по стъпалата за радост и храна на прокажените, които веднага побързаха да я разкъсат на парчета, защото след смъртта на Летисия Назарено прокажените се бяха завърнали и пак седяха там сред подивелите рози заедно със слепите и парализираните и чакаха да получат от ръката му солта на своето изцеление; в звездните нощи той ги чуваше как пеят и пееше заедно с тях песента „Сузана, о, ела, Сузана“, от времето на своето величие, в пет часа следобед надничаше през дупките в стените на хамбара, за да види момичетата, които излизаха от училище, заплеснат в сините престилки, късите чорапи и плитките им, майко, а ние бягахме уплашени от туберкулозните очи на призрака, който ни викаше през железните пръчки със скъсаните пръсти на парцаливата ръкавица, момиче, момиче, викаше ни той, ела да те опипам, виждаше ги да бягат ужасени и си мислеше, майко моя Бендисион Алварадо, какви са млади, какви са сегашните млади, смееше се на себе си, но отново се помиряваше със себе си, щом личният му лекар, министърът на здравето, преглеждаше ретината му с лупа всеки път, когато го поканеше на обяд, мереше му пулса, мъчеше се да го задължи да вземе по една лъжица сереген, че да ми запуши каналите на паметта, по дяволите, на мен ще ми дава лъжица сереген, на мен, дето през цел