ще му бъдат необходими, за да изтръгне и последния остатък от спомена за онази неизбежна сряда, плака от гняв, събуди се с гневни крясъци, измъчван от лая на кучетата, които прекараха нощта, вързани със синджири на двора, докато той вземаше решение: какво да правим с тях, господин генерал, питаше се объркан дали като убиеше кучетата, нямаше да убие отново Летисия Назарено и детето вътре в тях, заповяда да разрушат желязната купола на пазара за зеленчуци и да направят на негово място градина с магнолии и пъдпъдъци, с мраморен кръст и лампа по-висока и по-силна от фара, за да остане в паметта на бъдещите поколения, докато свят светува, споменът за една историческа жена, която той самият забрави много преди паметникът да бъде разрушен от нощен взрив, за който никой не потърси отговорност, а магнолиите бяха изядени от прасетата и възпоменателната градина се превърна в бунище от зловонен тор, който той не видя не само защото беше заповядал на шофьора си да заобикаля пътя през стария пазар за зеленчуци, дори ако трябва да заобиколиш целия свят, а и защото не излезе вече на улицата от момента, в който изпрати министерските канцеларии в сградите със сенчести стъкла и остана сам с минималния персонал, необходим му, за да преживее в оголената къща, където по негова заповед не остана ни най-малката видима следа от времето, когато царуваше ти, Летисия, остана да се лута из къщата без някакво друго известно занимание освен редките консултации с офицерите от висшето командуване или вземането на окончателно решение на някое трудно заседание на министерския съвет, или пък опасните посещения на посланика Уилсън, който имаше обичая да стои с него вечер до късно под гъстия клонак на сейбата, носеше му карамели от Балтимор и списания с илюстрации на голи жени, като се мъчеше да го убеди да му даде териториалните води на изгодна цена в замяна на огромните облаги от чуждия заем, и той го оставяше да приказва и се правеше, че е чул малко или повече от това, което всъщност можеше да чуе според интересите си, бранеше се от неговото многословие, като слушаше песента на шарената стърчиопашка, кацнала на зеления лимон в близкото девическо училище, и щом паднеше първият здрач, го придружаваше до стълбите, като се опитваше да му обясни, че може да вземе всичко, каквото поиска, освен морето под моите прозорци, представяте ли си какво бих правил аз сам в тази грамадна къща, ако не можех да го видя сега, както съм го виждал винаги по това време, като огнено блато, какво бих правил без декемврийските ветрове, които нахлуват с вой през счупените прозорци, как бих могъл да живея без зелените пориви на фара, аз, дето оставих мъгливите голи върхове, и макар че агонизирах от треската, се включих в безумието на федералната война и недейте да смятате, че съм го направил от патриотизъм, както пише в речника, или от някакъв авантюристичен дух, и още по-малко защото са ме засягали федералистките принципи, господ да ни пази в святото си царство, не, скъпи мой Уилсън, направих всичко това, за да видя морето, така че измисли нещо друго, казваше му и се сбогуваше с него на стълбите, като леко го потупваше по гърба; на връщане палеше лампите в запустелите зали на бившите канцеларии, където в един такъв следобед срещна една залутала се крава, изпъди я към стълбите и говедото се спъна в кръпките на килима и се строполи по корем, търколи се като топка и си счупи врата по стъпалата за радост и храна на прокажените, които веднага побързаха да я разкъсат на парчета, защото след смъртта на Летисия Назарено прокажените се бяха завърнали и пак седяха там сред подивелите рози заедно със слепите и парализираните и чакаха да получат от ръката му солта на своето изцеление; в звездните нощи той ги чуваше как пеят и пееше заедно с тях песента „Сузана, о, ела, Сузана“, от времето на своето величие, в пет часа следобед надничаше през дупките в стените на хамбара, за да види момичетата, които излизаха от училище, заплеснат в сините престилки, късите чорапи и плитките им, майко, а ние бягахме уплашени от туберкулозните очи на призрака, който ни викаше през железните пръчки със скъсаните пръсти на парцаливата ръкавица, момиче, момиче, викаше ни той, ела да те опипам, виждаше ги да бягат ужасени и си мислеше, майко моя Бендисион Алварадо, какви са млади, какви са сегашните млади, смееше се на себе си, но отново се помиряваше със себе си, щом личният му лекар, министърът на здравето, преглеждаше ретината му с лупа всеки път, когато го поканеше на обяд, мереше му пулса, мъчеше се да го задължи да вземе по една лъжица сереген, че да ми запуши каналите на паметта, по дяволите, на мен ще ми дава лъжица сереген, на мен, дето през целия си живот съм боледувал само от маларийна треска през войната, върви на майната си, докторе, и остана да се храни сам на самотната маса, обърнал гръб на света, както според образования посланик Мериеанд се хранели кралете на Мароко, хранеше се с вилица и нож, с вирната глава, съгласно строгите норми на една забравена учителка, обхождаше цялата къща, за да търси бурканите с мед, чиито скривалища забравяше само след няколко часа, а намираше по погрешка бележчиците, написани на откъснати от документите листчета, на които преди си записваше, за да не забрави нещо, когато вече няма да може да си спомня за нищо, на една от тях прочете, че утре е сряда, прочете, че на бялата ти кърпа има една цифра, червена цифра, която не е твоята, господарю, прочете заинтригуван Летисия Назарено, душо моя, виж на какво заприличах без теб, четеше навсякъде името на Летисия Назарено и не можеше да си обясни как някой може да е бил толкова нещастен, че да остави такава следа от написани въздишки, а без съмнение това е моят почерк, единственият почерк с лявата ръка, който се срещаше тогава по стените на клозетите, където пишеше за утеха: да живее генералът, да живее, майка му стара, напълно излекуван от гнева си, че е бил най-слабоволевият генерал на сухопътните, въздушните и морските сили по отношение на една избягала от манастира монахиня, от която не беше останало нищо друго освен името й, написано с молив на хартиени ленти, както той беше решил, когато дори не пожела да се докосне до нещата, които адютантите му оставиха на бюрото, и без да ги погледне, заповяда: да се махнат оттук тези обувки, тези ключове, всичко, което можеше да извика образите на неговите мъртъвци, всичко, което е останало от тях, да се сложи в спалнята, където бяха прекарвали необузданите си следобедни почивки, и да се заковат вратите и прозорците с категоричната заповед: да не се влиза там дори по моя заповед, майка му стара, преживя ужасното виене на вързаните си за синджири в двора кучета, от което месеци наред го побиваха тръпки, защото си мислеше, че каквото и зло да им стори, ще причини болка на своите мъртъвци, отпусна се в хамака, разтреперан от ярост, като разбра кои бяха убийците на неговата кръв и че трябва да изтърпи унижението да ги среща в собствения си дом, защото в онзи момент нямаше никаква власт над тях, противопостави се на каквито и да било посмъртни почести, забрани посещенията за поднасяне на съболезнования и траура, очакваше да удари неговият час, люлеейки се изпълнен с гняв в хамака под сянката на сейбата закрилница, където моят последен побратим изрази гордостта на върховното командуване от спокойствието и реда, с който народът понесъл трагедията, а той едва се усмихна: не ставай глупак, побратиме, какво спокойствие и какъв ред, там е работата, че на хората не им пука изобщо за това нещастие, преглеждаше вестника от първия до последния ред и търсеше нещо повече от новините, измислени от неговите служби по печата, нареди да сложат радиото до него, за да слуша едно и също съобщение, повтаряно от Веракрус до Риобамба, че силите на реда са по следите на авторите на атентата, и той мърмореше: как не, паяшки синове, че са ги идентифицирали почти сигурно, как не, че са ги вкарали с минометен огън в един публичен дом в предградията, това е, въздъхна той, клетите хора, но продължаваше да си лежи в хамака, без да издава с нищо коварния си замисъл, и се молеше: майко моя Бендисион Алварадо, дай ми живот за това отмъщение, не ме изпускай от ръцете си, майчице, вдъхнови ме, толкова сигурен в ефикасността на молбата си, че го намерихме съвзет от скръбта си, когато ние, командуващите от генералния щаб, които отговаряхме за обществения ред и за сигурността на държавата, дойдохме да му съобщим новината, че трима от авторите на атентата са убити в бой със силите за сигурност, а другите двама са на разположение на господин генерала в затвора Сан Херонимо и той каза „аха“, седнал в хамака с каната с плодов сок, от който сипа по една чаша на всеки със спокойната ръка на добър стрелец, по-мъдър и по-любезен от всякога, до такава степен, че отгатна желанието ми да запаля цигара и ми разреши, което дотогава не беше позволявал на нито един кадрови военен, под тази сянка всички сме равни, каза той и изслуша без злоба подробния доклад за престъплението на пазара, как са били докарани от Шотландия в отделни пратки осемдесет и две току-що родени ловни кучета, от които двадесет и две умрели по време на отглеждането, а шейсет били обучени да убиват от един шотландски дресьор, който им внушил престъпна омраза не само към сребърните лисици, но и към самата Летисия Назарено и детето, като си служил с дрехите, които били измъкв