ия си живот съм боледувал само от маларийна треска през войната, върви на майната си, докторе, и остана да се храни сам на самотната маса, обърнал гръб на света, както според образования посланик Мериеанд се хранели кралете на Мароко, хранеше се с вилица и нож, с вирната глава, съгласно строгите норми на една забравена учителка, обхождаше цялата къща, за да търси бурканите с мед, чиито скривалища забравяше само след няколко часа, а намираше по погрешка бележчиците, написани на откъснати от документите листчета, на които преди си записваше, за да не забрави нещо, когато вече няма да може да си спомня за нищо, на една от тях прочете, че утре е сряда, прочете, че на бялата ти кърпа има една цифра, червена цифра, която не е твоята, господарю, прочете заинтригуван Летисия Назарено, душо моя, виж на какво заприличах без теб, четеше навсякъде името на Летисия Назарено и не можеше да си обясни как някой може да е бил толкова нещастен, че да остави такава следа от написани въздишки, а без съмнение това е моят почерк, единственият почерк с лявата ръка, който се срещаше тогава по стените на клозетите, където пишеше за утеха: да живее генералът, да живее, майка му стара, напълно излекуван от гнева си, че е бил най-слабоволевият генерал на сухопътните, въздушните и морските сили по отношение на една избягала от манастира монахиня, от която не беше останало нищо друго освен името й, написано с молив на хартиени ленти, както той беше решил, когато дори не пожела да се докосне до нещата, които адютантите му оставиха на бюрото, и без да ги погледне, заповяда: да се махнат оттук тези обувки, тези ключове, всичко, което можеше да извика образите на неговите мъртъвци, всичко, което е останало от тях, да се сложи в спалнята, където бяха прекарвали необузданите си следобедни почивки, и да се заковат вратите и прозорците с категоричната заповед: да не се влиза там дори по моя заповед, майка му стара, преживя ужасното виене на вързаните си за синджири в двора кучета, от което месеци наред го побиваха тръпки, защото си мислеше, че каквото и зло да им стори, ще причини болка на своите мъртъвци, отпусна се в хамака, разтреперан от ярост, като разбра кои бяха убийците на неговата кръв и че трябва да изтърпи унижението да ги среща в собствения си дом, защото в онзи момент нямаше никаква власт над тях, противопостави се на каквито и да било посмъртни почести, забрани посещенията за поднасяне на съболезнования и траура, очакваше да удари неговият час, люлеейки се изпълнен с гняв в хамака под сянката на сейбата закрилница, където моят последен побратим изрази гордостта на върховното командуване от спокойствието и реда, с който народът понесъл трагедията, а той едва се усмихна: не ставай глупак, побратиме, какво спокойствие и какъв ред, там е работата, че на хората не им пука изобщо за това нещастие, преглеждаше вестника от първия до последния ред и търсеше нещо повече от новините, измислени от неговите служби по печата, нареди да сложат радиото до него, за да слуша едно и също съобщение, повтаряно от Веракрус до Риобамба, че силите на реда са по следите на авторите на атентата, и той мърмореше: как не, паяшки синове, че са ги идентифицирали почти сигурно, как не, че са ги вкарали с минометен огън в един публичен дом в предградията, това е, въздъхна той, клетите хора, но продължаваше да си лежи в хамака, без да издава с нищо коварния си замисъл, и се молеше: майко моя Бендисион Алварадо, дай ми живот за това отмъщение, не ме изпускай от ръцете си, майчице, вдъхнови ме, толкова сигурен в ефикасността на молбата си, че го намерихме съвзет от скръбта си, когато ние, командуващите от генералния щаб, които отговаряхме за обществения ред и за сигурността на държавата, дойдохме да му съобщим новината, че трима от авторите на атентата са убити в бой със силите за сигурност, а другите двама са на разположение на господин генерала в затвора Сан Херонимо и той каза „аха“, седнал в хамака с каната с плодов сок, от който сипа по една чаша на всеки със спокойната ръка на добър стрелец, по-мъдър и по-любезен от всякога, до такава степен, че отгатна желанието ми да запаля цигара и ми разреши, което дотогава не беше позволявал на нито един кадрови военен, под тази сянка всички сме равни, каза той и изслуша без злоба подробния доклад за престъплението на пазара, как са били докарани от Шотландия в отделни пратки осемдесет и две току-що родени ловни кучета, от които двадесет и две умрели по време на отглеждането, а шейсет били обучени да убиват от един шотландски дресьор, който им внушил престъпна омраза не само към сребърните лисици, но и към самата Летисия Назарено и детето, като си служил с дрехите, които били измъквани полека-лека от пералнята на правителствения дом, използувайки този корсаж на Летисия Назарено, тази кърпа, тези чорапи, тази пълна детска униформа, които ние му показахме, за да ги разпознае, но той каза само „аха“, без да ги погледне, обяснихме му как шейсетте кучета са били дресирани дори да не лаят, когато не е необходимо, били приучени към вкуса на човешкото месо, през трудните години на дресировката ги държали затворени без никакъв контакт със света в един стар метиски чифлик на седем левги разстояние от столичния град, където имали на разположение фигури в човешки размери с дрехите на Летисия Назарено и детето, които кучетата познавали и по тези снимки и изрезки от вестници, които му показахме, налепени в един албум, за да може господин генералът да прецени по-добре с какво съвършенство са работили тези копелета, кой какво е правил, но той каза само „аха“, без да ги поглежда, накрая му обяснихме, че профсъюзите не са замесени с тях; разбира се, те са агенти на едно нелегално братство с база в чужбина, чийто символ е това гъше перо, кръстосано с нож, „аха“, всички избягали от военно-наказателното правосъдие за други по-раншни престъпления против сигурността на държавата; тези тримата, които са мъртви и чиито портрети ви показваме в албума с номера на съответния полицейски фиш, окачен на врата им, и тези двамата, живите затворници, които чакат последното и безапелационно решение на господин генерала, братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон, съответно на 28 и 23 години, първият дезертьор от армията, без работа и неизвестен адрес, вторият учител по керамика в училището за художествени занаяти, и пред които кучетата показаха такава фамилиарност и радост, че само това стигаше, за да бъдат обвинени, господин генерал, и той каза само „аха“, но в заповедта за деня изказа похвала на тримата офицери, които разследваха престъплението, и им връчи медали за военни заслуги в служба на отечеството с тържествена церемония и пак там определи състава на сборния военен съд, който съди братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон и ги осъди на смърт чрез разстрел, като присъдата трябваше да се изпълни през следващите четиридесет и осем часа, освен ако не бъдат помилвани от вас, господин генерал, на вашите заповеди. Той остана да лежи угрижен и самотен в хамака, безчувствен към молбите за пощада от целия свят, чу по радиото безплодните разисквания в Обществото на народите, чу ругатни от съседни страни и някои по-далечни допълнения, изслуша с еднакво внимание плахите съображения на министрите, привърженици на милосърдието, и крещящите аргументи на привържениците на наказанието, отказа да приеме папския нунций с лично послание от папата, в което той изразяваше своята пастирска загриженост за съдбата на двете отлъчили се от стадото овчици, чу обръщението за запазване на обществения ред, отправено към населението на страната, обезпокоено от неговото мълчание, чу далечни изстрели, усети земния трус, предизвикан от безпричинната експлозия в един военен кораб, пуснал котва в пристанището, единайсет жертви, господин генерал, осемдесет и двама ранени, а корабът е изваден от строя, ясно, каза той, като наблюдаваше от прозореца на спалнята си нощния пожар в малкия залив на пристанището, когато двамата осъдени започнаха нощта преди смъртта си в задушната черквица в базата Сан Херонимо, в този час той си ги спомни такива, каквито ги беше видял на снимките, и двамата с настръхнали вежди, наследени от майка им, под вечно горящата крушка в килията на смъртните, усети, че мисли за тях, почувствува се необходим, търсен, но не направи и най-малкия жест, който можеше да издаде посоката на мислите му, повтори отново обичайните действия на още един ден в своя живот и се сбогува с дежурния офицер, който щеше да прекара нощта на пост пред вратата на спалнята му, за да отнесе съобщението с неговото решение, в който и час да го вземеше преди първите петли, на минаване край него му каза „лека нощ, капитане“, без да го погледне, закачи лампата на прага на спалнята, сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета и легнал по корем, потъна в неспокоен сън, през чиито крехки стени продължаваше да чува припрения лай на кучетата в двора, сирените на колите за бърза помощ, ракетите, откъслечна музика от някой съмнителен празник в напрегнатата нощ на изтръпналия от суровата присъда град, събуди се от камбаните на черквата в дванайсет, отново се събуди в два и отново се събуди от тропането на дъждеца в мрежите на прозореца, и тогава стана от пода с онази дълга и трудна волска маневра — най-напред изправи задника, после предните крака и чак след това замаяната си глава с лигата, потекла о