ани полека-лека от пералнята на правителствения дом, използувайки този корсаж на Летисия Назарено, тази кърпа, тези чорапи, тази пълна детска униформа, които ние му показахме, за да ги разпознае, но той каза само „аха“, без да ги погледне, обяснихме му как шейсетте кучета са били дресирани дори да не лаят, когато не е необходимо, били приучени към вкуса на човешкото месо, през трудните години на дресировката ги държали затворени без никакъв контакт със света в един стар метиски чифлик на седем левги разстояние от столичния град, където имали на разположение фигури в човешки размери с дрехите на Летисия Назарено и детето, които кучетата познавали и по тези снимки и изрезки от вестници, които му показахме, налепени в един албум, за да може господин генералът да прецени по-добре с какво съвършенство са работили тези копелета, кой какво е правил, но той каза само „аха“, без да ги поглежда, накрая му обяснихме, че профсъюзите не са замесени с тях; разбира се, те са агенти на едно нелегално братство с база в чужбина, чийто символ е това гъше перо, кръстосано с нож, „аха“, всички избягали от военно-наказателното правосъдие за други по-раншни престъпления против сигурността на държавата; тези тримата, които са мъртви и чиито портрети ви показваме в албума с номера на съответния полицейски фиш, окачен на врата им, и тези двамата, живите затворници, които чакат последното и безапелационно решение на господин генерала, братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон, съответно на 28 и 23 години, първият дезертьор от армията, без работа и неизвестен адрес, вторият учител по керамика в училището за художествени занаяти, и пред които кучетата показаха такава фамилиарност и радост, че само това стигаше, за да бъдат обвинени, господин генерал, и той каза само „аха“, но в заповедта за деня изказа похвала на тримата офицери, които разследваха престъплението, и им връчи медали за военни заслуги в служба на отечеството с тържествена церемония и пак там определи състава на сборния военен съд, който съди братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон и ги осъди на смърт чрез разстрел, като присъдата трябваше да се изпълни през следващите четиридесет и осем часа, освен ако не бъдат помилвани от вас, господин генерал, на вашите заповеди. Той остана да лежи угрижен и самотен в хамака, безчувствен към молбите за пощада от целия свят, чу по радиото безплодните разисквания в Обществото на народите, чу ругатни от съседни страни и някои по-далечни допълнения, изслуша с еднакво внимание плахите съображения на министрите, привърженици на милосърдието, и крещящите аргументи на привържениците на наказанието, отказа да приеме папския нунций с лично послание от папата, в което той изразяваше своята пастирска загриженост за съдбата на двете отлъчили се от стадото овчици, чу обръщението за запазване на обществения ред, отправено към населението на страната, обезпокоено от неговото мълчание, чу далечни изстрели, усети земния трус, предизвикан от безпричинната експлозия в един военен кораб, пуснал котва в пристанището, единайсет жертви, господин генерал, осемдесет и двама ранени, а корабът е изваден от строя, ясно, каза той, като наблюдаваше от прозореца на спалнята си нощния пожар в малкия залив на пристанището, когато двамата осъдени започнаха нощта преди смъртта си в задушната черквица в базата Сан Херонимо, в този час той си ги спомни такива, каквито ги беше видял на снимките, и двамата с настръхнали вежди, наследени от майка им, под вечно горящата крушка в килията на смъртните, усети, че мисли за тях, почувствува се необходим, търсен, но не направи и най-малкия жест, който можеше да издаде посоката на мислите му, повтори отново обичайните действия на още един ден в своя живот и се сбогува с дежурния офицер, който щеше да прекара нощта на пост пред вратата на спалнята му, за да отнесе съобщението с неговото решение, в който и час да го вземеше преди първите петли, на минаване край него му каза „лека нощ, капитане“, без да го погледне, закачи лампата на прага на спалнята, сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета и легнал по корем, потъна в неспокоен сън, през чиито крехки стени продължаваше да чува припрения лай на кучетата в двора, сирените на колите за бърза помощ, ракетите, откъслечна музика от някой съмнителен празник в напрегнатата нощ на изтръпналия от суровата присъда град, събуди се от камбаните на черквата в дванайсет, отново се събуди в два и отново се събуди от тропането на дъждеца в мрежите на прозореца, и тогава стана от пода с онази дълга и трудна волска маневра — най-напред изправи задника, после предните крака и чак след това замаяната си глава с лигата, потекла от бърните му, и нареди на лостовия офицер, първо, да махнат оттук тези кучета някъде, където няма да ги чувам, да бъдат под покровителството на правителството, докато умрат от естествена смърт, второ, да се освободят безусловно хората от охраната на Летисия Назарено и детето и накрая нареди братята Маурисио и Гумаро Понсе де Леон да се екзекутират веднага, щом се получи това мое върховно и безапелационно решение, но не на стената за разстрел, както беше предвидено, а да бъдат подложени на излязлото от употреба наказание разчекване с коне и парчетата от телата им бяха изложени за обществено порицание и за ужас на народа по най-известните места в неговото необятно, печално кралство, горките момчета, докато той влачеше огромните си наранени слонски крака и молеше в гнева си: майко моя Бендисион Алварадо, подкрепи ме, не ме изоставяй, майко, направи така, че да намеря човека, който ще ми помогне да отмъстя за невинната кръв, един изпратен от провидението човек, какъвто той си го беше представял в изблиците на озлобление и когото търсеше с непреодолим копнеж в дъното на очите, които срещаше по пътя си, мъчеше се да го открие, да го улови в най-тънките регистри на гласовете, в импулсите на сърцето, в най-малко използуваните кътчета на паметта си, и вече беше загубил надеждата, че ще го намери, когато бе обаян от най-блестящия и надменен човек, когото са виждали някога очите му, майчице, облечен, както се носеха испанците преди, с жакет Хенри Пул и една гардения в илика, с панталони Пековер и брокатена жилетка със сребърен блясък, която беше носил с вродената си елегантност в най-важните салони в Европа, водеше за каишка един мълчалив доберман, голям колкото биче и с човешки очи; Хосе Игнасио Саенс де ла Бара е на услугите ви, ваше превъзходителство, представи се той, последната запазена издънка от нашата аристокрация, смазана от унищожителния вихър на федералните вождове, изметена от лицето на земята с нейните безплодни мечти за величие, огромни и меланхолични къщи и френския си акцент, един блестящ завършек от раса, който нямаше друго богатство освен своите 32 години, седем езика, четири отличия за стрелба по птици в Довил, солиден, строен, с железен цвят, коса на метис с път по средата и един боядисан бял кичур, с тънки устни, признак на голяма воля, с решителен поглед на човек от провидението, който се преструваше, че играе крикет с бастуна си от черешово дърво, за да го снимат на фона на идиличната пролет върху гоблена в празничната зала, и в момента, в който го видя, от него се изтръгна въздишка на облекчение и си каза: това е той, и наистина беше той. Постави се в негова услуга с единственото условие да ми предоставите бюджет от осемстотин и петдесет милиона, без да давам отчет на никого и без друга власт над мен освен ваше превъзходителство, и аз ще ви предам в продължение на две години главите на истинските убийци на Летисия Назарено и детето, и той прие, съгласен съм, убеден в неговата вярност и способности след многобройните изпитания, на които го подложи, за да проучи тесните пътечки на душата му, да разбере колко е голяма волята му и какви пукнатини има характерът му, преди да се реши да сложи в ръцете му ключовете на своята власт, подложи го на последно изпитание с безмилостните партии домино, в които Хосе Игнасио де ла Бара си позволи дързостта да победи без разрешение, и спечели, защото той беше най-смелият човек, който са виждали очите ми, майчице, имаше безмерно търпение, знаеше всичко, знаеше седемдесет и два начина за правене на кафе, познаваше пола на раците, знаеше да чете по ноти и разбираше писмото на слепите, гледаше ме в очите, без дума да продума, а аз не знаех какво да правя пред това непоколебимо лице, пред тези лениви ръце, опрени на черешовия бастун, на показалеца си носеше камък с цвят на утринна вода, пред легналия в краката му пес, дебнещ и свиреп, в кадифената жива обвивка на заспалата си козина, пред аромата на соли за баня на недосегаемото за нежността и смъртта тяло на най-красивия и най-властен мъж, който са виждали очите ми, когато той има смелостта да ми каже, че аз не съм военен по призвание, а по изгода, защото военните са съвсем различни от вас, генерале, те са хора на непосредствените и лесни амбиции, интересува ги повече командуването, отколкото властта, и служат не на нещо, а на някого, и затова могат много лесно да бъдат използувани, каза той, и особено ако се противопоставят едни на други, а на мен не ми хрумна нищо друго, освен да се усмихна, убеден, че не е успял да скрие мислите си от онзи блестящ човек, на когото даде повече власт, отколкото беше давал на няколко през своя режим, след моя задушевен приятел Родриго де Агилар,