дано господ го сложи от дясната си страна; направи го абсолютен господар на една тайна империя в пределите на собствената си частна империя, на една тайна служба за репресии и унищожение, която не само нямаше никакво официално прикритие, но дори трудно можеше да се повярва в реалното й съществуване, защото никой не носеше отговорност за нейните действия, нямаше нито име, нито определено място в света и все пак беше зловеща реалност, която се беше наложила с терор над другите държавни органи за репресии много преди нейния произход и неуловима същност да бъдат установени абсолютно точно от главното командуване, дори самият вие не предвидихте размаха на тази машина на ужаса, господин генерал, дори самият аз не можах да предположа, че в момента, в който приех договора, попаднах под въздействието на непреодолимия чар и алчните пипала на онзи варварин, облечен като принц, който ми изпрати в президентската резиденция един чувал, наглед пълен с кокосови орехи; и той заповяда да го оставят, за да не пречи, в един шкаф с архивни книжа, вграден в стената, забрави за него и след три дена беше невъзможно да се живее от вонята на мъртвец, която се просмукваше през стените и замъгляваше огледалата със зловонните си пари, търсихме зловонието в кухнята и го намерихме в оборите; пропъждаха го с кадене от канцелариите и отново ги блъскаше в носа в салона за аудиенции, ароматът на гнил храст проникваше в най-закътаните пролуки, където не достигаше дори скрит зад другите миризми и най-тънкият дъх на краста от нощните изпарения на чумата, а се оказа там, където най-малко го бяхме търсили, в чувала, наглед пълен с кокосови орехи, който беше изпратен от Игнасио Хосе Саенс де ла Бара като първа вноска по договора — шест отрязани глави със съответния смъртен акт; главата на слепия патриций от каменния век дон Непомусено Естрада, на 94 години, последен ветеран от голямата война и основател на радикалната партия, умрял според приложения смъртен акт на 14 май в резултат на старчески колапс, главата на доктор Непомусено Естрада де ла Фуенте, син на предидущия, на 57 години, лекар хомеопат, умрял според смъртния акт от същата дата от коронарна тромбоза, главата на Елиесер Кастор, на 21 години, студент филолог, умрял според приложения смъртен акт вследствие на няколко рани с хладно оръжие, получени при кръчмарско сбиване, главата на Лидисе Сантяго, на 32 години, нелегална, умряла според смъртния акт вследствие на провокиран аборт, главата на Роке Пинсон, наричан Хасинто Невидимия, на 38 години, производител на цветни глобуси, умрял на същата дата, на която и предидущата, вследствие на отравяне с етилен, главата на Наталисио Руис, секретар на нелегалното движение „17 октомври“, на 30 години, умрял според приложения смъртен акт от пистолетен изстрел, изстрелян от самия него в небцето поради любовно разочарование, всичко шест души, и съответната квитанция, която той разписа с разстроена от миризмата и ужаса жлъчка, като си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, този човек е звяр, кой можеше да допусне такова нещо при неговите загадъчни обноски и цветето в илика; заповяда му, не ми пращай вече кълцано месо, Начо, стига ми твоята дума, но Саенс де ла Бара му отвърна, това е сделка между мъже, генерале, ако не ви стиска да видите истината в очите, ето ви вашето злато и да си останем приятели както преди, по дяволите, за много по-малко от това той можеше да накара да застрелят майка му, но прехапа език, е, не се засягай, Начо, рече той, изпълнявай дълга си, така че главите продължаваха да пристигат в злокобните конопени чували, които приличаха на чували за кокосови орехи, и той заповядваше с погнуса да ги махнат по-далеч, докато изчиташе подробностите от смъртните актове, за да подпише квитанциите, съгласен, беше подписал за деветстотин и осемнайсет глави на свои най-върли противници същата нощ, когато сънува, че се е превърнал в животно само с един пръст, което оставя след себе си диря от отпечатъците на пръста по една плоскост от пресен цимент, събуждаше се облян със студена пот и се освобождаваше от вътрешното неспокойство в ранни зори, като правеше сметки за главите върху бунището от кисели спомени в оборите за доене, толкова ужасен в своите старчески размишления, че бъркаше бученето в тъпанчетата с бръмченето на насекомите в гнилата трева и си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, как е възможно да са толкова много, а главите на истинските виновници все още не бяха пристигнали, но Саенс де ла Бара му обърна внимание, че от шест глави възникват шестдесет противници, а от всеки шестдесет по шестстотин и после шест хиляди, и после шест милиона, цялата страна, по дяволите, няма да свършим никога, но Саенс де ла Бара му отвръщаше невъзмутимо: спете спокойно, генерале, ще свършим, когато и те се свършат, какъв негодник. Никога не прояви нито за миг неувереност, никога не остави дори една пролука за алтернатива, опираше се на скритата сила на вечно дебнещия доберман, който беше единственият свидетел на аудиенциите, макар че той се опита да го възпре още когато за пръв път видя, че Хосе Игнасио Саенс де ла Бара води за каиш животното с тренирани нерви, което се подчиняваше само на неуловимата дресировка на най-мъжествения и същевременно най-нелюбезния мъж, който са виждали някога очите ми, остави това куче навън, заповяда му той, но Саенс де ла Бара отвърна: не, генерале, няма място по света, където мога да вляза аз, а да не влезе Лорд Кьохел, тъй че и тук влезе, той спа в краката на господаря си, докато правеха обичайната сметка на отрязаните глави, но когато сметката не излизаше, той се надигаше със задъхано потръпване, женските му очи ми пречеха да мисля, стряскаше ме човешкият му дъх, видях го да се надига изведнъж с влажна муцуна и да изригва като вряща тенджера, обаче той удари гневно по масата, защото намери в чувала главата на един от бившите си адютанти, който освен това дълги години му беше партньор на домино, тая няма да я бъде, но Саенс де ла Бара, както винаги, го убеждаваше и не толкова с аргументи, колкото с нежното си безсърдечие на укротител на избягали кучета, укоряваше се за покорството си пред единствения смъртен, който се осмеляваше да се държи с него като с васал, останеше ли насаме, той се бунтуваше срещу господството му, решаваше да се освободи от тази крепостническа зависимост, която полека-лека изпълваше пределите на неговата власт, още сега ще сложа край на този позор, по дяволите, казваше той, ами че в края на краищата Бендисион Алварадо не ме е родила да получавам заповеди, а да заповядвам, но неговите нощни решения се проваляха в момента, когато Саенс де ла Бара влизаше в кабинета и той се огъваше, заслепен от фините обноски, от естествената гардения, от чистия глас, от ароматичните соли, от изумрудените копчета на ръкавите, от парафинените ръце, от спокойния бастун, от строгата красота на най-желания и най-непоносимия мъж, когото бяха виждали очите ми, не се ядосвай, Начо, повтаряше той, изпълнявай дълга си, и продължаваше да получава чувалите с глави, подписваше разписките, без да ги погледне, потъваше без задръжки в подвижните пясъци на властта си, като се питаше на всяка крачка, при всеки нов изгрев над всяко море какво става по света, скоро ще стане единайсет, а няма жива душа в този гробовен дом, има ли жива душа, питаше се, беше сам, къде съм, че не мога да се намеря, къде са върволиците от босоноги слуги, които разтоварваха натоварените със зеленчуци магарета и кафезите с кокошки в коридорите, къде са локвите от мръсна вода на моите злоезични жени, които сменяваха старите цветя във вазите, миеха подовете, изтърсваха килимите на балконите и пееха в такт с метлите от сухи вейки песента Сузана, ела, Сузана, искам твоята любов; къде са моите кльощави седмачета, които викаха зад вратите и рисуваха с пикня едногърби камили по стените в салона за аудиенции, какво стана с възмущението на чиновниците, които сварваха кокошките, че снасят яйца в чекмеджетата на бюрата, как върви търговията на курви и войници в нужниците, с давенето на моите улични кучета, дето търчаха и лаеха по дипломатите, кой ми е махнал пак парализираните от стълбите и дръзките ми ласкатели отвсякъде, едва смогваше да зърне последните си приятели от висшето командуване зад плътния кръг от новоназначената си лична охрана, едва смогваше да участвува в заседанията на новите министри, назначени по нареждане на някого, който не беше той, шестима доктори на хуманитарните науки с погребални сюртуци с колосани и препънати в краищата яки, които изпреварваха мислите му и решаваха държавните работи, без да се консултират с мен, ами в края на краищата правителството, това съм аз, но Саенс де ла Бара му обясняваше спокойно, че той не е правителството, генерале, вие сте властта, отегчаваше се по време на партиите домино дори когато играеше с най-изкусните, защото не можеше да загуби нито една игра, колкото и умни клопки да измисляше срещу самия себе си, трябваше да се подчини на плановете на тези, които пробваха храната му един час преди той да яде от нея, не намираше пчелния мед в своите скривалища, по дяволите, това не е властта, която аз исках, протестираше той, а Саенс де ла Бара му отвръщаше, няма друга, генерале, беше единствената възможна власт в смъртната летаргия на онова, което преди беше негов райски неделен пазар и където тогава си нямаше друга работа, освен