ога, но Саенс де ла Бара му отвръщаше невъзмутимо: спете спокойно, генерале, ще свършим, когато и те се свършат, какъв негодник. Никога не прояви нито за миг неувереност, никога не остави дори една пролука за алтернатива, опираше се на скритата сила на вечно дебнещия доберман, който беше единственият свидетел на аудиенциите, макар че той се опита да го възпре още когато за пръв път видя, че Хосе Игнасио Саенс де ла Бара води за каиш животното с тренирани нерви, което се подчиняваше само на неуловимата дресировка на най-мъжествения и същевременно най-нелюбезния мъж, който са виждали някога очите ми, остави това куче навън, заповяда му той, но Саенс де ла Бара отвърна: не, генерале, няма място по света, където мога да вляза аз, а да не влезе Лорд Кьохел, тъй че и тук влезе, той спа в краката на господаря си, докато правеха обичайната сметка на отрязаните глави, но когато сметката не излизаше, той се надигаше със задъхано потръпване, женските му очи ми пречеха да мисля, стряскаше ме човешкият му дъх, видях го да се надига изведнъж с влажна муцуна и да изригва като вряща тенджера, обаче той удари гневно по масата, защото намери в чувала главата на един от бившите си адютанти, който освен това дълги години му беше партньор на домино, тая няма да я бъде, но Саенс де ла Бара, както винаги, го убеждаваше и не толкова с аргументи, колкото с нежното си безсърдечие на укротител на избягали кучета, укоряваше се за покорството си пред единствения смъртен, който се осмеляваше да се държи с него като с васал, останеше ли насаме, той се бунтуваше срещу господството му, решаваше да се освободи от тази крепостническа зависимост, която полека-лека изпълваше пределите на неговата власт, още сега ще сложа край на този позор, по дяволите, казваше той, ами че в края на краищата Бендисион Алварадо не ме е родила да получавам заповеди, а да заповядвам, но неговите нощни решения се проваляха в момента, когато Саенс де ла Бара влизаше в кабинета и той се огъваше, заслепен от фините обноски, от естествената гардения, от чистия глас, от ароматичните соли, от изумрудените копчета на ръкавите, от парафинените ръце, от спокойния бастун, от строгата красота на най-желания и най-непоносимия мъж, когото бяха виждали очите ми, не се ядосвай, Начо, повтаряше той, изпълнявай дълга си, и продължаваше да получава чувалите с глави, подписваше разписките, без да ги погледне, потъваше без задръжки в подвижните пясъци на властта си, като се питаше на всяка крачка, при всеки нов изгрев над всяко море какво става по света, скоро ще стане единайсет, а няма жива душа в този гробовен дом, има ли жива душа, питаше се, беше сам, къде съм, че не мога да се намеря, къде са върволиците от босоноги слуги, които разтоварваха натоварените със зеленчуци магарета и кафезите с кокошки в коридорите, къде са локвите от мръсна вода на моите злоезични жени, които сменяваха старите цветя във вазите, миеха подовете, изтърсваха килимите на балконите и пееха в такт с метлите от сухи вейки песента Сузана, ела, Сузана, искам твоята любов; къде са моите кльощави седмачета, които викаха зад вратите и рисуваха с пикня едногърби камили по стените в салона за аудиенции, какво стана с възмущението на чиновниците, които сварваха кокошките, че снасят яйца в чекмеджетата на бюрата, как върви търговията на курви и войници в нужниците, с давенето на моите улични кучета, дето търчаха и лаеха по дипломатите, кой ми е махнал пак парализираните от стълбите и дръзките ми ласкатели отвсякъде, едва смогваше да зърне последните си приятели от висшето командуване зад плътния кръг от новоназначената си лична охрана, едва смогваше да участвува в заседанията на новите министри, назначени по нареждане на някого, който не беше той, шестима доктори на хуманитарните науки с погребални сюртуци с колосани и препънати в краищата яки, които изпреварваха мислите му и решаваха държавните работи, без да се консултират с мен, ами в края на краищата правителството, това съм аз, но Саенс де ла Бара му обясняваше спокойно, че той не е правителството, генерале, вие сте властта, отегчаваше се по време на партиите домино дори когато играеше с най-изкусните, защото не можеше да загуби нито една игра, колкото и умни клопки да измисляше срещу самия себе си, трябваше да се подчини на плановете на тези, които пробваха храната му един час преди той да яде от нея, не намираше пчелния мед в своите скривалища, по дяволите, това не е властта, която аз исках, протестираше той, а Саенс де ла Бара му отвръщаше, няма друга, генерале, беше единствената възможна власт в смъртната летаргия на онова, което преди беше негов райски неделен пазар и където тогава си нямаше друга работа, освен да чака да стане четири, за да чуе по радиото поредния епизод от романа за една безплодна любов, предаван по местната радиостанция, слушаше го в хамака с недокосната чаша плодов сок в ръка, плуваше с неизвестността с очи, насълзени от нетърпение да разбере дали онова младо момиче ще умре, а Саенс де ла Бара проверяваше и му казваше, да, генерале, момичето умира, тогава да не умира, майка му стара, заповяда той, да живее до края, да се ожени и да има деца, и да остарее като всички хора, а Саенс де ла Бара нареждаше да се промени фабулата, за да му достави удоволствие с илюзията, че той заповядва, и така по негова заповед никой не умираше, женеха се годеници, които не се обичаха, възкръсваха герои, които бяха умрели в предишните епизоди, и биваха пожертвувани селяците преждевременно, за да се направи удоволствие на господин генерала, всички бяха щастливи по негова заповед, та животът да му изглежда по-малко безсмислен, когато вечер чуеше да удари с метален звън осем и почнеше да проверява къщата и откриваше, че някой преди него е сменил кюспето на кравите, че е загасил лампите в казармата на президентската гвардия, персоналът спеше, кухните бяха в ред, подовете чисти, по изтърканите с креолин маси на касапите нямаше нито следа от кръв и миришеха на болница, някой беше сложил райберите на прозорците и катинарите на канцелариите, въпреки че само той държеше връзката с ключовете, лампите угасваха една след друга, преди той да докосне ключовете от първия вестибюл до неговата спалня, той влачеше в полумрака тежките си крака на пленен монарх покрай огледалата, с кадифена калъфка на единствената златна шпора, за да не може никой да проследи дирята от златни стърготини, докато минаваше покрай прозорците, видя все същото море, Карибско море през януари, видя го, без да се спира, двайсет и три пъти и си беше все същото, каквото е обикновено през януари, като разцъфнало блато, надникна в стаята на Бендисион Алварадо, за да види дали е все още на мястото си наследството от маточина, клетките с умрели птици, мъченическото ложе, където майката на отечеството прекара гнилата си старост, лека нощ, измърмори той, както винаги, макар че от много време никой не му отговаряше, лека нощ, каза той, спи спокойно, отправи се към спалнята си с лампата, за в случай че стане нужда да бяга, когато в полумрака усети, че го побиват студени тръпки от удивените въглени в зениците на Лорд Кьохел, долови миризма на човек, напрежението на неговото хладнокръвие, блясъка на неговото пренебрежение, кой е, попита той, макар че знаеше кой беше, Хосе Игнасио Саенс де ла Бара с костюм по етикета беше дошъл да му напомни, че сега е историческа вечер, 12 август, генерале, великата дата, на която се чествуваше първата стогодишнина от вашето възкачване на власт, имало гости от цял свят, привлечени от съобщението за събитието, на което не може да се присъствува повече от един път и през най-дългия човешки живот, отечеството празнуваше, цялото отечество с изключение на него, защото въпреки настояването на Саенс де ла Бара да види тази паметна вечер сред крясъците и вълнението на своя народ, той постави по-рано от всякога трите мандала на затвора за спане, заключи трите ключалки, сложи трите резета, легна по корем върху голите плочки в грубата ленена униформа без отличителни знаци, с гамашите със златна шпора и с дясна ръка под главата вместо възглавница, така както го бяхме намерили изкълван от лешоядите и целият покрит с гадинки и цветя от морското дъно, и през мъглявия филтър на неспокойния си сън дочу далечните ракети от празника, който се празнуваше без него, дочу веселата музика, ликуващите камбани, лепкавия поток на тълпите, дошли да възхвалят слава, която не беше негова, докато той мърмореше по-скоро вглъбен, отколкото тъжен, майчице Бендисион Алварадо, съдбо моя, станаха сто години вече, майка му стара, сто години, как си върви времето.