Ето го, като че ли е той, макар че не е той, легнал на банкетната маса в празничния салон с женствения блясък на умрял папа, сред цветята, заради които не беше се познал, когато го бяха изложили за поклонение при първата му смърт, мъртъв по-страшен, отколкото жив, с атлазената ръкавица, натъпкана с памук върху гърдите, бронирани с фалшиви ордени за въображаеми победи в шоколадени войни, измислени от дръзките му ласкатели, с непробиваемата парадна униформа, с лачените гамаши и единствената златна шпора, която намерихме в дома, и с десетте тъжни слънца на генерал на вселената, връчени му в последния момент, за да му дадат по-голям ранг от ранга на смъртта, толкова близък и осезаем в своето ново посмъртно тъждество, че за пръв път можеше да се вярва без никакво съмнение в реалното му съществуване, макар че в действителност никой не приличаше по-малко на него, никой не беше толкова противоположен на него от този труп от витрина, който посред нощ продължаваше да се пече на бавен огън в тясното пространство на горещата стая, докато в съседния салон на заседание на правителството се обсъждаше дума по дума последният бюлетин с новината, в която никой не смееше да повярва, когато ни събуди шумът от камионите, натоварени с войска с пълно бойно снаряжение, чиито подозрителни патрули заеха обществените сгради още призори, залегнаха за стрелба под арките на търговската улица, скриха се във входовете, видях ги, че поставят картечници с триножници по терасите в кварталите на вицекралете, когато на разсъмване отворих вратата на балкона на къщата си, за да търся място за букета от росни карамфили, които току-що бях набрала в градината, видях под балкона военен патрул под командата на един лейтенант, който ходеше от врата на врата и заповядваше да се затворят малкото магазини, които бяха започнали да се отварят по търговската улица, днес е национален празник, крещеше той, заповед отгоре, хвърлих им един карамфил от балкона и ги попитах какво е станало, че има толкова войници и толкова дрънчене на оръжие навсякъде, офицерът улови карамфила във въздуха и ми каза: виж какво, малката, и ние не знаем, може да е възкръснал мъртвецът, каза той, като примираше от смях, защото никой не се осмеляваше да мисли, че може да се е случило такова страхотно нещо, а, напротив, мислехме, че след толкова години нехайство той отново е хванал здраво юздите на властта и е по-жив от всякога, и влачи големите си крака на илюзорен монарх в дома на властта, чиито осветителни глобуси отново бяха запалени, мислехме, че той е изкарал кравите, които се препъваха в дупките между плочите на Пласа де Армас, където седналият под сянката на изсъхващите палми слепец сбърка копитата с войнишки ботуши и рецитираше стиховете за щастливия рицар, който идва отдалече като победител на смъртта, рецитираше с цяло гърло, протегнал ръка към кравите, които се катереха да ядат гирляндите от балсамин по кьошка за оркестъра, понеже бяха свикнали да се качват и слизат по стълби, за да ядат, и останаха да живеят сред развалините от музи, увенчани с диви камелии, и маймуни, които висяха на лирите сред останките от Националния театър, влизаха умрели от жажда, шумно събаряха саксиите с нардове в свежия полумрак на преддверията в квартала на вицекралете и виреха муцуни, прегърнати в басейна на вътрешния двор, и никой не се осмеляваше да ги притеснява, защото познавахме наследствения знак на президентското клеймо, което женските носеха на кълките си, а мъжките на шията, бяха неприкосновени, дори войниците им правеха път по криволиците на търговската улица, която беше изгубила някогашната си врява на адски пазар, оставаше само бунище от скапани вехтории и разпиляна дървения сред зловонните горещи локви, където ставаше неделният пазар, когато все още имахме море и двумачтовите гемии заставаха на пристан до масите със зеленчуци, помещенията, където във времето на величие беше пазарът на индусите, стояха празни, защото индусите си бяха заминали, без дори да кажат благодаря, господин генерал, а той кресна да вървят по дяволите, замаян от последните си старчески ядове, да се махат да чистят лайната на англичаните, кресна той, всички се махнаха, на тяхно място изникнаха уличните продавачи на индиански амулети и противоотрова срещу слепоци, бесните кръчмички с грамофон и кревати под наем в задните стаи, които войниците разпердушиниха с прикладите на пушките, докато камбаните на катедралата известяваха траура, всичко свърши пред него, бяхме се изтощили до последния си дъх в безнадеждно очакване един ден да се сбъдне повтаряната и непрекъснато опровергавана мълва, че най-после е повален от една от многобройните си кралски болести, и въпреки това и сега не вярвахме, че е истина, и не защото наистина не вярвахме, а защото не искахме да е истина, бяхме стигнали дотам, че вече не знаехме какво ще стане с нас без него, какво ще стане с нашия живот след него, не можех да си представя света без човека, който на дванайсет години беше ме направил толкова щастлива, както никой друг по-късно не можа да ме направи след онези отминали преди толкова време следобеди, когато излизахме от училище в пет, а той дебнеше от капандурите на обора момичетата в сини униформи с моряшка яка и коси, сплетени отзад само на една плитка, като си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, колко били красиви жените на моята възраст, викаше ни, виждахме тръпнещите му очи, ръката в ръкавици със скъсани пр