з никакво съмнение в реалното му съществуване, макар че в действителност никой не приличаше по-малко на него, никой не беше толкова противоположен на него от този труп от витрина, който посред нощ продължаваше да се пече на бавен огън в тясното пространство на горещата стая, докато в съседния салон на заседание на правителството се обсъждаше дума по дума последният бюлетин с новината, в която никой не смееше да повярва, когато ни събуди шумът от камионите, натоварени с войска с пълно бойно снаряжение, чиито подозрителни патрули заеха обществените сгради още призори, залегнаха за стрелба под арките на търговската улица, скриха се във входовете, видях ги, че поставят картечници с триножници по терасите в кварталите на вицекралете, когато на разсъмване отворих вратата на балкона на къщата си, за да търся място за букета от росни карамфили, които току-що бях набрала в градината, видях под балкона военен патрул под командата на един лейтенант, който ходеше от врата на врата и заповядваше да се затворят малкото магазини, които бяха започнали да се отварят по търговската улица, днес е национален празник, крещеше той, заповед отгоре, хвърлих им един карамфил от балкона и ги попитах какво е станало, че има толкова войници и толкова дрънчене на оръжие навсякъде, офицерът улови карамфила във въздуха и ми каза: виж какво, малката, и ние не знаем, може да е възкръснал мъртвецът, каза той, като примираше от смях, защото никой не се осмеляваше да мисли, че може да се е случило такова страхотно нещо, а, напротив, мислехме, че след толкова години нехайство той отново е хванал здраво юздите на властта и е по-жив от всякога, и влачи големите си крака на илюзорен монарх в дома на властта, чиито осветителни глобуси отново бяха запалени, мислехме, че той е изкарал кравите, които се препъваха в дупките между плочите на Пласа де Армас, където седналият под сянката на изсъхващите палми слепец сбърка копитата с войнишки ботуши и рецитираше стиховете за щастливия рицар, който идва отдалече като победител на смъртта, рецитираше с цяло гърло, протегнал ръка към кравите, които се катереха да ядат гирляндите от балсамин по кьошка за оркестъра, понеже бяха свикнали да се качват и слизат по стълби, за да ядат, и останаха да живеят сред развалините от музи, увенчани с диви камелии, и маймуни, които висяха на лирите сред останките от Националния театър, влизаха умрели от жажда, шумно събаряха саксиите с нардове в свежия полумрак на преддверията в квартала на вицекралете и виреха муцуни, прегърнати в басейна на вътрешния двор, и никой не се осмеляваше да ги притеснява, защото познавахме наследствения знак на президентското клеймо, което женските носеха на кълките си, а мъжките на шията, бяха неприкосновени, дори войниците им правеха път по криволиците на търговската улица, която беше изгубила някогашната си врява на адски пазар, оставаше само бунище от скапани вехтории и разпиляна дървения сред зловонните горещи локви, където ставаше неделният пазар, когато все още имахме море и двумачтовите гемии заставаха на пристан до масите със зеленчуци, помещенията, където във времето на величие беше пазарът на индусите, стояха празни, защото индусите си бяха заминали, без дори да кажат благодаря, господин генерал, а той кресна да вървят по дяволите, замаян от последните си старчески ядове, да се махат да чистят лайната на англичаните, кресна той, всички се махнаха, на тяхно място изникнаха уличните продавачи на индиански амулети и противоотрова срещу слепоци, бесните кръчмички с грамофон и кревати под наем в задните стаи, които войниците разпердушиниха с прикладите на пушките, докато камбаните на катедралата известяваха траура, всичко свърши пред него, бяхме се изтощили до последния си дъх в безнадеждно очакване един ден да се сбъдне повтаряната и непрекъснато опровергавана мълва, че най-после е повален от една от многобройните си кралски болести, и въпреки това и сега не вярвахме, че е истина, и не защото наистина не вярвахме, а защото не искахме да е истина, бяхме стигнали дотам, че вече не знаехме какво ще стане с нас без него, какво ще стане с нашия живот след него, не можех да си представя света без човека, който на дванайсет години беше ме направил толкова щастлива, както никой друг по-късно не можа да ме направи след онези отминали преди толкова време следобеди, когато излизахме от училище в пет, а той дебнеше от капандурите на обора момичетата в сини униформи с моряшка яка и коси, сплетени отзад само на една плитка, като си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, колко били красиви жените на моята възраст, викаше ни, виждахме тръпнещите му очи, ръката в ръкавици със скъсани пръсти, която се мъчеше да ни изкуси с карамеленото звънче на посланика Форбес, всички се разбягаха изплашени, всички освен аз, аз останах сама на улицата пред училището и когато разбрах, че никой не ме гледа, опитах се да грабна бонбона и тогава той ме сграбчи за китките с нежните тигрови лапи и ме вдигна във въздуха, без да ми причинява болка, и ме прокара с такова внимание през капандурата, че не развали нито едно плисе на полата ми, и ме сложи да легна във вмирисаното на застояла урина сено, като се мъчеше да ми каже нещо, което не излизаше от сухата му уста, защото беше по-изплашен и от мен, трепереше, под куртката му се усещаха ударите на сърцето, беше блед, очите му бяха пълни със сълзи, както на никой мъж през целия ми изгнанически живот, пипаше ме мълчешката, дишаше бавно, опипваше ме с нежност, каквато никога вече не срещнах, зърната на гърдите ми наедряваха, не му бяха нужни повече карамелите на посланика Балдрих, за да се вмъквам през капандурите на обора, та да изживея щастливите часове на пубертета си с тоя мъж с чисто и тъжно сърце, който ме чакаше седнал в сеното, режеше ме от краката до главата, приготвяше ме с каменна сол, лют пипер и дафинови листа и ме оставяше да вря на тих огън в нажежените сенки на мимолетните вечери на нашето любене без бъдеще, ядеше ме от краката до главата с жаждата и щедростта на старец, когото никога вече не срещнах между толкова бързи и жалки мъже, които през останалата част от живота ми без него се мъчеха да ме любят, но не успяваха, говореше за себе си по време на бавното преживяне на любовта, докато отпъждахме над себе си муцуните на кравите, които се мъчеха да ни ближат, казваше ми, че самият той не знаел кой е, че от господин генерала му дошло до гуша, казваше го без горчивина, без повод, сякаш си говореше сам, сякаш плуваше в непрекъснатото бучене на някаква вътрешна тишина, която можеше да се наруши само с викове, нямаше по-благ и по-мъдър от него, нямаше по-силен мъж от него, на четиринадесетгодишна възраст той се превърна в единствен смисъл на моя живот, обаче в къщата на моите родители дойдоха двама военни от най-висш ранг с куфар, натъпкан със златни монети, и посред нощ ме качиха заедно с цялото ми семейство на един чуждестранен кораб със заповед да не се връщам в отечеството си години наред, докато един ден в света гръмна новината, че той е умрял, без да разбере, че аз прекарах остатъка от живота си, умирайки от любов по него, лягах на улицата с непознати мъже, за да видя дали ще намеря по-добър от него, върнах се остаряла и огорчена с върволяк от деца, които бях родила от различни бащи с илюзията, че са негови, а той я беше забравил на втория ден, след като не я видя да влиза през капандурите на обора за доене, всеки следобед я заменяше с нова, защото по това време той вече не правеше разлика коя каква е в навалицата от ученички с еднакви униформи, които му се плезеха и му крещяха дърто гуанабано, когато се опитваше да ги подмами с карамелите на посланика Румпелмайер, викаше ги всички, без да ги различава, без да се пита дали днешната е същата, която беше вчера, приемаше всички еднакво, мислеше за всички като за една, докато слушаше полузаспал в хамака все същите умувания на посланика Шраймберг, който му беше подарил един акустичен тромпет също като онова куче с глас като на господаря си, тромпетът имаше някакво електрическо приспособление за усилване на звука, само и само той да чуе още веднъж настойчивото предложение да ни вземат териториалните води на изгодна цена срещу дълговете по чуждия заем, а той непрекъснато повтаряше: в никакъв случай, скъпи ми Стивънсън, всичко друго, само не морето, изключваше електрическия аудифон, за да не слуша повече грубия глас на металното изчадие, което сякаш въртеше плочата, за да му обясни още веднъж това, което толкова пъти му бяха обяснявали без речникови усуквания неговите собствени експерти, господин генерал, голи сме като пушка, изчерпали сме последните си средства, изтощени сме от вековната необходимост да вземаме заеми, за да погасяваме чуждестранните дългове още от времето на войните за независимост, а след това други заеми, за да плащаме лихвите на закъснелите вноски, винаги срещу нещо друго, господин генерал, най-напред монопола на хинина и тютюна за англичаните, после монопола на каучука и какаото за холандците, после концесията на железниците във високите пущинаци и речното корабоплаване за германците, и всичко за гринговците въз основа на тайните договори, за които той узна едва след шумното падение и публичната екзекуция на Хосе Игнасио де ла Бара, господ да го вари на вечен огън в казаните на дълбокия си ад, нищо не ни остава, господин генерал, но той беше с