лушал същото от всички свои министри на финансите още в ония тежки времена, когато обяви мораториума на спогодбите, сключени с хамбургските банкери, германската ескадра беше блокирала пристанището, а един английски крайцер изпрати предупредителен топовен залп, който отвори дупка в куполата на катедралата, но той изкрещя, че не му пука от краля в Лондон, по-скоро да умрем, отколкото да се продадем, извика той, смърт на кайзера, и беше спасен в последния момент, благодарение на своя партньор в доминото посланика Чарлз В. Тракслър, чието правителство му стана гарант за европейските дългове срещу правото на пожизнена експлоатация на нашите подземни богатства, и оттогава сме длъжници и продължаваме да бъдем чак до гащите, които косим, господин генерал, но той придружаваше до стълбите вечния посланик в пет часа, изпращаше го с потупване по рамото, в никакъв случай, скъпи Бъкстър, по-добре мъртъв, отколкото без море, потиснат от запустението в онзи дом като гробище, където можеше да се движи без пречка като под водата от злодейските времена на оня Хосе Игнасио Саенс де ла Бара, тази моя грешка, който отряза главите на целия човешки род освен онези, които всъщност трябваше да отреже — на авторите на атентата срещу Летисия Назарено и детето, птиците в клетките отказваха да пеят, въпреки многото капки канторин, който той им беше сложил в гърлата, момичетата от съседното училище отново пееха забавната песен за шарената птица, кацнала в зеления лимон, животът му минаваше в неспокойно очакване на часовете, които прекарваше с теб в обора, момиченце, с твоите цицки като костилки и онова твое нещо, дето прилича на мида, ядеше сам под навеса от цъфнали фунийки, плуваше в задушната мараня в два, клатеше глава в следобедния сън, за да не изгуби нишката на филма по телевизията, където всичко вървеше според неговата заповед, точно обратно на това, което става в живота, защото заслужилият, който знаеше всичко, никога не разбра, че от времето на Хосе Игнасио де ла Бара му бяхме инсталирали един индивидуален предавател за разказваните по радиото романи, а след това телевизионен предавател, за да гледа само той филмите, направени по негов вкус, където умираха само селяците, любовта побеждаваше смъртта, животът беше само миг, правехме го щастлив с една измама, както прекараните многобройни следобеди от неговата старост с момичетата в униформа, които щяха да го удовлетворява до края на живота му, ако не беше имал злата участ да попита една от тях какво ви учат в училище, а аз му отговорих, ами всъщност нищо не ни учат, господине, аз съм пристанищна курва, и той я накара да го повтори, за да провери дали е разбрал добре това, което прочете по устните ми, а аз повторих буква по буква, аз не съм ученичка, господине, аз съм пристанищна курва, здравните служби я бяха изкъпали с креолин и тривка, бяха й казали да облече тази моряшка униформа и да сложи детски чорапки и да минава по тази улица всеки ден в пет часа следобед, и не само аз, ами всички курви на моята възраст бяха затворени и изкъпани от здравната полиция, всички бяха със същите униформи и същите мъжки обувки и тези плитки от конска грива, нали виждате как се свалят и се слагат с шнолата за коса, казваха ни, не се страхувайте, той е добродушен бъзлив старец, който дори няма да ви такова, ами ще ви прави докторски преглед с пръст и ще ви смуче цицките, с една дума, всичко, което ми правите, когато дойда; ние трябвало само да затворим очи от удоволствие и да казваме, любов моя, както ви харесва на вас, така ни казаха и даже ни караха да репетираме и да повтаряме всичко от начало до края, преди да ни платят, ама аз намирам, че е голяма дивотия да се слагат толкова банани в… и толкова недоварена маланга в задника за някакви си четири мизерни песос, които ни остават, след като ни удържат здравния данък и комисионната на сержанта, майка му стара, не е справедливо да се прахосва толкова ядене отдолу, когато човек няма какво да яде отгоре, заяви тя, обгърната в мрачната светлина на безмълвния старец, който изслуша откритието, без да мигне, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, защо ми изпращаш това наказание, но не направи жест, който да издаде неговото отчаяние, ами се помъчи да направи всички възможни предпазливи проучвания, докато разбра, че съседното девическо училище е било затворено преди много години, господин генерал, самият министър на образованието беше предоставил средствата по споразумение с главния архиепископ и асоциацията на главите на семействата, за да се построи новата триетажна сграда на брега на морето, където малолетните момичета от важните семейства бяха спасени от преследването на мрачния прелъстител, чието тяло на сардела, просната по гръб на банкетната маса, взе да се очертава върху бледите сенки на хоризонта от лунни кратери на нашата първа зора без него, беше в безопасност от всичко сред белоснежните лилии, най-сетне освободен от абсолютната си власт след толкова години взаимно пленничество, където беше невъзможно да се види кой на кого е жертва, и това гробище за живи президенти, което отвътре и отвън беше боядисано бяло като гробница, без да ме питат, ами отгоре на всичко не го познаваха, като минаваше, и му казваха, не минавайте оттук, господине, цапате варта, и той не минаваше, останете на горния етаж, господине, да не падне някое скеле на главата ви, и той оставаше, смутен от блъскането на дърводелците и от беса на зидарите, които му крещяха, махни се оттам, бъзлив дъртако, че ще вземеш да се изходиш в хоросана, и той се отдръпваше, по-покорен от войник през тежките месеци на един необмислен ремонт, който отвори нови прозорци за морските ветрове, по-самотен от всякога под свирепото наблюдение на една охрана, чиято мисия, изглежда, не беше да го охранява, а да го следи, изяждаха половината от храната му, за да го предпазят от отравяне, променяха му скривалищата на пчелния мед, слагаха в калъфка златната му шпора, както правеха с петлите за бой, за да не му дрънчи, като върви, майка му стара, цял низ говедарски хитрини, които биха накарали моя побратим Сатурно Сантос да умре от смях, живееше благодарение на единайсетте фантета с костюм и връзка, които по цял ден правеха японски номера, движеха един апарат със зелени и червени фокуси, които пламват и изгасват, когато някой носи оръжие в радиус от 50 метра, и обикаляха улиците като бегълци в седем еднакви коли, които си сменяха местата, като се задминаваха по такъв начин, че самият аз не знаех в коя кола се намирам, майка му стара, един безсмислен разход на барут на вятъра, защото той беше отдръпнал завеските, за да види улиците след толкова години затворничество, и видя, че никой не се трогваше от тайнственото минаване на погребалните лимузини на президентския керван, видя стъклените острови на министерствата, които се издигаха по-високо от куполата на катедралата и закриваха шарените бабунки на негърските колиби по хълмовете край пристанището, видя един военен патрул, който изтриваше току-що написан с дебела четка надпис върху оградата, и попита какво пише на него, и му отвърнаха, че пишело „вечна слава на създателя на новото отечество“, но той знаеше, че го лъжат, разбира се, ако не беше лъжа, нямаше да го трият, по дяволите, видя един булевард с кокосови палми, широк колкото шест други, с дървени корита с избуяли цветя, които стигаха до морето, където преди беше мочурището, видя един квартал с големи еднакви къщи с римски входове и хотели с амазонски градини на мястото на бунището на градския пазар, видя костенурчестите автомобили, наредени по виещите се лабиринти на градските автостради, видя оглупялото от пладнешката жега множество по слънчевия тротоар, докато на противоположния тротоар нямаше никой друг освен лентяйствуващите събирачи на данъка за правото да се върви по сянката, но този път никой не изтръпна от предзнаменованието на скритата власт в охладения ковчег на президентската лимузина, никой не позна разочарованите очи, жадните уста, безпомощната ръка, която отпращаше безсмислени поздрави през крясъците на продавачите на вестници и амулети, количките за сладолед, хоругвите с трицифрени лотарийни билети, всекидневната шумотевица на уличната навалица, чужда на интимната трагедия на самотния военен, който въздишаше от носталгия и си мислеше: майчице Бендисион Алварадо, какво стана с моя град, къде е мизерната улица на жените без мъже, които излизаха привечер голи, за да си купят синя курбина и розови барбуни и да си разменят няколко майни със зарзаватчийките, докато дрехите им съхнат на балконите, къде са индусите, които се изхождаха пред вратите на дюкянчетата, къде са неговите бледи жени, които трогваха смъртта с жални песни, къде е жената, която се превърнала в паяк, понеже не слушала родителите си, къде са баровете на наемниците, техните потоци от ферментирала урина, всекидневната грация на летящите пеликани зад завоя, и изведнъж, ах, пристанището, къде е сега, нали преди беше тук, какво стана с гемиите на контрабандистите, старата десантна черупка на пехотинците, миризмата на лайна, майко, какво става по света, майко, че никой не позна мимолетната ръка на забравен любовник, който оставяше след себе си поток от безполезни поздрави от прозорчето с матирани стъкла на тържествения влак, който, надул свирката, пресичаше посевите с благоуханни треви, където преди бяха