тел, чието тяло на сардела, просната по гръб на банкетната маса, взе да се очертава върху бледите сенки на хоризонта от лунни кратери на нашата първа зора без него, беше в безопасност от всичко сред белоснежните лилии, най-сетне освободен от абсолютната си власт след толкова години взаимно пленничество, където беше невъзможно да се види кой на кого е жертва, и това гробище за живи президенти, което отвътре и отвън беше боядисано бяло като гробница, без да ме питат, ами отгоре на всичко не го познаваха, като минаваше, и му казваха, не минавайте оттук, господине, цапате варта, и той не минаваше, останете на горния етаж, господине, да не падне някое скеле на главата ви, и той оставаше, смутен от блъскането на дърводелците и от беса на зидарите, които му крещяха, махни се оттам, бъзлив дъртако, че ще вземеш да се изходиш в хоросана, и той се отдръпваше, по-покорен от войник през тежките месеци на един необмислен ремонт, който отвори нови прозорци за морските ветрове, по-самотен от всякога под свирепото наблюдение на една охрана, чиято мисия, изглежда, не беше да го охранява, а да го следи, изяждаха половината от храната му, за да го предпазят от отравяне, променяха му скривалищата на пчелния мед, слагаха в калъфка златната му шпора, както правеха с петлите за бой, за да не му дрънчи, като върви, майка му стара, цял низ говедарски хитрини, които биха накарали моя побратим Сатурно Сантос да умре от смях, живееше благодарение на единайсетте фантета с костюм и връзка, които по цял ден правеха японски номера, движеха един апарат със зелени и червени фокуси, които пламват и изгасват, когато някой носи оръжие в радиус от 50 метра, и обикаляха улиците като бегълци в седем еднакви коли, които си сменяха местата, като се задминаваха по такъв начин, че самият аз не знаех в коя кола се намирам, майка му стара, един безсмислен разход на барут на вятъра, защото той беше отдръпнал завеските, за да види улиците след толкова години затворничество, и видя, че никой не се трогваше от тайнственото минаване на погребалните лимузини на президентския керван, видя стъклените острови на министерствата, които се издигаха по-високо от куполата на катедралата и закриваха шарените бабунки на негърските колиби по хълмовете край пристанището, видя един военен патрул, който изтриваше току-що написан с дебела четка надпис върху оградата, и попита какво пише на него, и му отвърнаха, че пишело „вечна слава на създателя на новото отечество“, но той знаеше, че го лъжат, разбира се, ако не беше лъжа, нямаше да го трият, по дяволите, видя един булевард с кокосови палми, широк колкото шест други, с дървени корита с избуяли цветя, които стигаха до морето, където преди беше мочурището, видя един квартал с големи еднакви къщи с римски входове и хотели с амазонски градини на мястото на бунището на градския пазар, видя костенурчестите автомобили, наредени по виещите се лабиринти на градските автостради, видя оглупялото от пладнешката жега множество по слънчевия тротоар, докато на противоположния тротоар нямаше никой друг освен лентяйствуващите събирачи на данъка за правото да се върви по сянката, но този път никой не изтръпна от предзнаменованието на скритата власт в охладения ковчег на президентската лимузина, никой не позна разочарованите очи, жадните уста, безпомощната ръка, която отпращаше безсмислени поздрави през крясъците на продавачите на вестници и амулети, количките за сладолед, хоругвите с трицифрени лотарийни билети, всекидневната шумотевица на уличната навалица, чужда на интимната трагедия на самотния военен, който въздишаше от носталгия и си мислеше: майчице Бендисион Алварадо, какво стана с моя град, къде е мизерната улица на жените без мъже, които излизаха привечер голи, за да си купят синя курбина и розови барбуни и да си разменят няколко майни със зарзаватчийките, докато дрехите им съхнат на балконите, къде са индусите, които се изхождаха пред вратите на дюкянчетата, къде са неговите бледи жени, които трогваха смъртта с жални песни, къде е жената, която се превърнала в паяк, понеже не слушала родителите си, къде са баровете на наемниците, техните потоци от ферментирала урина, всекидневната грация на летящите пеликани зад завоя, и изведнъж, ах, пристанището, къде е сега, нали преди беше тук, какво стана с гемиите на контрабандистите, старата десантна черупка на пехотинците, миризмата на лайна, майко, какво става по света, майко, че никой не позна мимолетната ръка на забравен любовник, който оставяше след себе си поток от безполезни поздрави от прозорчето с матирани стъкла на тържествения влак, който, надул свирката, пресичаше посевите с благоуханни треви, където преди бяха пълните с маларични птици заблатени оризища, и плашеше многобройните крави, белязани с президентското клеймо, пресече невероятните равнини със сини пасища и в тапицираната с църковно кадифе вътрешност на вагона под заупокойната молитва на моята неумолима съдба се питаше: къде ли е старото влакче с четири колелета, майка му стара, моите клони с анаконди и отровни балсамчета, гълчавата на маймуните, райските ми птици, цялото отечество с неговия дракон, майчице, къде са, а, да, ето гарите с мълчаливи индианци с английски шапки, които през прозорците продаваха захаросани животни в сироп, продаваха бели като сняг картофи, майчице, продаваха леко запържени в жълто масло кокошки под арките с надписи от цветя, които гласяха: вечна слава на заслужилия, дето никой не го знае къде е, но всеки път, когато протестираше, че този живот на беглец е по-лош, отколкото да си умрял, му отвръщаха: не, господин генерал, това е мирът, в рамките на реда, тъй му казваха, и той приемаше, съгласен, още веднъж заслепен от личния чар на Игнасио Хосе де ла Бара, това мое недоразумение, когото толкова пъти беше разжалвал и заплюл в гнева си през безсънните нощи, но отново отстъпваше пред неговото очарование още щом онзи влезеше в кабинета му с първите слънчеви лъчи, повел за каишката кучето с човешки поглед, което не оставаше дори за да отиде да пикае и което на всичко отгоре имаше и човешко име Лорд Кьохел, и още веднъж приемаше неговите нареждания с покорство, което го караше да се бунтува срещу самия себе си, не се безпокой, Начо, съгласяваше се той, изпълнявай дълга си, така че Хосе Игнасио се връщаше отново с непокътната власт във фабриката за изтезания, която беше инсталирал на четиристотин-петстотин метра от президентския дворец в една скромна каменна сграда от колониалната епоха, където преди се помещаваше лудницата на холандците, една къща, голяма колкото вашата, господин генерал, скрита в бадемовата гора и заобиколена от морава с горски теменужки, на първия етаж се намираше службата за удостоверяване на самоличността и регистриране на гражданското състояние, а на останалите бяха инсталирани най-остроумните и варварски машини за мъчения, които въображението може да си представи, така че той не пожела да ги види и предупреди Саенс де ла Бара: вие продължавайте да изпълнявате дълга си, както го изискват интересите на отечеството, с единственото условие, че аз не знам нищо, нито съм видял, нито съм бил на това място, и Саенс де ла Бара даде честна дума, на вашите услуги, генерале, и я изпълни, така както и заповедта му да не измъчва никога вече деца под петгодишна възраст с електрически полюси в тестикулите, за да накара бащите им да проговорят, защото се страхуваше, че тази подлост можеше да му върне отново безсънието, както през времето на лотарията, макар че беше невъзможно да забрави съвсем за тази работилница на ужаса на такова малко разстояние от спалнята му, защото в спокойни лунни нощи се събуждаше от свирките на бягащи влакове в гръмотевичните зори на Брукнер, които предизвикваха разруха като след наводнение и оставяха следи от дрипавите туники на мъртви годеници по клонаците на бадемите в старата къща на холандските лунатици, за да не се чуват от улицата виковете от ужас и болка на умиращите, и правеше всичко, без да вземе нито сантим, затова, господин генерал, защото Хосе Игнасио де ла Бара имаше заплата, с която можеше да купува дрехи на принц, ризи от естествена коприна с монограм на гърдите, обувки от шевро, сандъци с гардении за ревера, тоалетна вода от Франция с фамилни гербове, отпечатани на оригиналния етикет, но не се знаеше дали има жена, нито се говореше, че е педераст, нито имаше приятел, нито собствена къща, нищо, господин генерал, живееше като светец, заробен във фабриката за мъчения, докато умората го поваляше на дивана в кабинета, където спеше как да е, но никога през нощта и никога повече от три часа, спеше без охрана на вратата, без оръжие подръка, до задъханата закрила на Лорд Кьохел, който не можеше да се побере в кожата си от мъката, която му причиняваше неяденето на единственото нещо, което казват, че той ядял, тоест топлите вътрешности на обезглавените, издаваше онзи звук на вряща тенджера, за да го събуди още щом погледът му на човешко същество усетеше през стената, че някой се приближава към кабинета, независимо кой е, господин генерал, този човек няма доверие дори в огледалото, вземаше решенията си, без да се консултира с някого, след като изслушаше агентите си, нищо, нищо не можеше да се случи в страната, нито да издадат една въздишка изгнаниците в която да е част на планетата и Хосе Игнасио де ла Бара да не узнае веднага посредством жицит