ълните с маларични птици заблатени оризища, и плашеше многобройните крави, белязани с президентското клеймо, пресече невероятните равнини със сини пасища и в тапицираната с църковно кадифе вътрешност на вагона под заупокойната молитва на моята неумолима съдба се питаше: къде ли е старото влакче с четири колелета, майка му стара, моите клони с анаконди и отровни балсамчета, гълчавата на маймуните, райските ми птици, цялото отечество с неговия дракон, майчице, къде са, а, да, ето гарите с мълчаливи индианци с английски шапки, които през прозорците продаваха захаросани животни в сироп, продаваха бели като сняг картофи, майчице, продаваха леко запържени в жълто масло кокошки под арките с надписи от цветя, които гласяха: вечна слава на заслужилия, дето никой не го знае къде е, но всеки път, когато протестираше, че този живот на беглец е по-лош, отколкото да си умрял, му отвръщаха: не, господин генерал, това е мирът, в рамките на реда, тъй му казваха, и той приемаше, съгласен, още веднъж заслепен от личния чар на Игнасио Хосе де ла Бара, това мое недоразумение, когото толкова пъти беше разжалвал и заплюл в гнева си през безсънните нощи, но отново отстъпваше пред неговото очарование още щом онзи влезеше в кабинета му с първите слънчеви лъчи, повел за каишката кучето с човешки поглед, което не оставаше дори за да отиде да пикае и което на всичко отгоре имаше и човешко име Лорд Кьохел, и още веднъж приемаше неговите нареждания с покорство, което го караше да се бунтува срещу самия себе си, не се безпокой, Начо, съгласяваше се той, изпълнявай дълга си, така че Хосе Игнасио се връщаше отново с непокътната власт във фабриката за изтезания, която беше инсталирал на четиристотин-петстотин метра от президентския дворец в една скромна каменна сграда от колониалната епоха, където преди се помещаваше лудницата на холандците, една къща, голяма колкото вашата, господин генерал, скрита в бадемовата гора и заобиколена от морава с горски теменужки, на първия етаж се намираше службата за удостоверяване на самоличността и регистриране на гражданското състояние, а на останалите бяха инсталирани най-остроумните и варварски машини за мъчения, които въображението може да си представи, така че той не пожела да ги види и предупреди Саенс де ла Бара: вие продължавайте да изпълнявате дълга си, както го изискват интересите на отечеството, с единственото условие, че аз не знам нищо, нито съм видял, нито съм бил на това място, и Саенс де ла Бара даде честна дума, на вашите услуги, генерале, и я изпълни, така както и заповедта му да не измъчва никога вече деца под петгодишна възраст с електрически полюси в тестикулите, за да накара бащите им да проговорят, защото се страхуваше, че тази подлост можеше да му върне отново безсънието, както през времето на лотарията, макар че беше невъзможно да забрави съвсем за тази работилница на ужаса на такова малко разстояние от спалнята му, защото в спокойни лунни нощи се събуждаше от свирките на бягащи влакове в гръмотевичните зори на Брукнер, които предизвикваха разруха като след наводнение и оставяха следи от дрипавите туники на мъртви годеници по клонаците на бадемите в старата къща на холандските лунатици, за да не се чуват от улицата виковете от ужас и болка на умиращите, и правеше всичко, без да вземе нито сантим, затова, господин генерал, защото Хосе Игнасио де ла Бара имаше заплата, с която можеше да купува дрехи на принц, ризи от естествена коприна с монограм на гърдите, обувки от шевро, сандъци с гардении за ревера, тоалетна вода от Франция с фамилни гербове, отпечатани на оригиналния етикет, но не се знаеше дали има жена, нито се говореше, че е педераст, нито имаше приятел, нито собствена къща, нищо, господин генерал, живееше като светец, заробен във фабриката за мъчения, докато умората го поваляше на дивана в кабинета, където спеше как да е, но никога през нощта и никога повече от три часа, спеше без охрана на вратата, без оръжие подръка, до задъханата закрила на Лорд Кьохел, който не можеше да се побере в кожата си от мъката, която му причиняваше неяденето на единственото нещо, което казват, че той ядял, тоест топлите вътрешности на обезглавените, издаваше онзи звук на вряща тенджера, за да го събуди още щом погледът му на човешко същество усетеше през стената, че някой се приближава към кабинета, независимо кой е, господин генерал, този човек няма доверие дори в огледалото, вземаше решенията си, без да се консултира с някого, след като изслушаше агентите си, нищо, нищо не можеше да се случи в страната, нито да издадат една въздишка изгнаниците в която да е част на планетата и Хосе Игнасио де ла Бара да не узнае веднага посредством жиците на невидимата паяжина от издайничество и подкупи, с която беше покрил земното кълбо, ами че той за това си харчеше парите, господин генерал, защото не е истина, че мъчителите имали министерски заплати, напротив, предлагат се безплатно, за да докажат, че могат да разкъсат на четири и родните си майки и да хвърлят парчетата месо на прасетата, без да им проличи в гласа, вместо препоръчителни писма и удостоверения за добро поведение, представяха свидетелства за чудовищни постъпки, за да им дадат служба при френските мъчители, които са рационалисти, господин генерал, и следователно са методични в жестокостта и неподатливи на съчувствие, те именно направиха възможен прогреса в съсловието, те именно предотвратяваха конспирациите още преди да са се развили в мисълта, разсеяните клиенти, които пиеха освежително питие под крилатите ветрила в сладоледаджийниците, тези, които четяха вестник в пивниците на китайците, тези, които спяха в кината, които отстъпваха място на бременните жени в автобусите, които бяха се изучили за електротехници и каналджии, след като бяха прекарали половината от живота си като нощни похитители и улични разбойници, случайните любовници на прислужниците, курвите от презокеанските параходи и международните барове, организаторите на туристически излети в райовете на Карибския край от пътническите агенции в Майами, частният секретар на министъра на външните работи на Белгия и още толкова много, които никой не познава в най-затънтените кътчета на земята, но вие можете да спите спокоен, господин генерал, защото добрите патриоти казват, че вие не знаете нищо, че всичко това става без вашето съгласие, че ако господин генералът знаеше, щеше да натори със Саенс де ла Бара маргаритките в гробищата за ренегати в пристанищната крепост, че всеки път, когато научат за някое варварско деяние, въздишат и си казват, ах, ако генералът знаеше, ако можехме да му кажем, да имаше някакъв начин да го видим, а той заповяда на един, който му разказа за това, да не забравя никога, че аз наистина нищо не зная, не съм виждал нищо, нито съм говорил за тези работи с някого, и така си възстановяваше спокойствието, но продължаваха да пристигат толкова чували с отрязани глави, че взе да му се струва необяснимо как Хосе Игнасио де ла Бара се беше изцапал с кръв чак до темето, без да има някаква полза от това, защото хората може да са страхливци, но не чак толкова, видя му се невъзможно командирите на трите рода войска толкова години да не протестират срещу подчиненото си положение, нито да искат повишение на заплатите си, нищо, тъй че той направи няколко изолирани сондажа, опитвайки се да установи причините за примирението на военните, искаше да проучи защо не се опитват да се бунтуват, защо приемат властта на едно цивилно лице, и попита най-алчните дали не мислят, че е дошло времето да се подрежат крилете на кръвожадния чужденец, който петнеше достойнството на въоръжените сили, но те му отговориха, разбира се, не, господин генерал, работата не е толкова страшна, и оттогава не знам вече кой какъв е, нито кой чий привърженик е, нито кой срещу кого е в тази машинария на прогреса по времето на реда, който започва да ми миреше на затворен мъртвец, като онова, за което дори не искам да си спомня, за онези клети деца от лотарията, но Хосе Игнасио де ла Бара успокояваше поривите му с приятното си самообладание на укротител на диви кучета, спете спокойно, генерале, казваше му той, светът е ваш, караше го да мисли, че всичко е толкова просто и толкова ясно, че когато останеше отново сам в полумрака на оня ничий дом, обхождаше го от единия до другия край и се питаше на глас: кой, дяволите да ме вземат, съм аз, та се чувствувам така, сякаш са ми обърнали наопаки светлината в огледалото, къде, по дяволите, се намирам, скоро ще стане единайсет сутринта, а няма поне една случайно попаднала кокошка в тази пустош, спомнете си какво беше преди, крещеше той, спомняте ли си хаоса от прокажени и парализирани, които се биеха с кучетата за храната, спомняте ли си онази хлъзгавица от животински лайна по стълбите и онази навалица от патриоти, които не ме оставяха да вървя с вечната си песен да им хвърля върху тялото солта на здравето, господин генерал, благословете детето ми, да видим дали ще му мине диарията, защото казваха, че моята намеса имала свойството да затяга повече от зеления банан, сложете си ръката тук да видим дали ще ми се успокои пулсът, че вече душа не ми остана от тези непрекъснати земетръси, погледнете към морето, господин генерал, та да се върнат назад ураганите, да погледна нагоре към небето, за да се откажат от намеренията си затъмненията, да наведа поглед към земята, за да у