Не беше минала една година, когато хората престанаха да чакат чудовищното събитие — раждането — и любопитството им се насочи към доктора, който уж бил се влюбил в дъщерята на бръснаря, макар всички да бяха убедени, че урочасаната ще се затвори в стаята си да чезне, много преди възможните й претенденти да станат мъже за женене.
Ето защо разбирах, че това е по-скоро жестока, злоумишлена сплетня, отколкото основателно предположение. В края на 1909 година докторът продължаваше да ходи в бръснарницата, а хората все още си приказваха и гласяха сватбата, макар че никой не би могъл да каже, че момичето е излязло поне веднъж в негово присъствие, нито пък че двамата са имали случай да си разменят по една дума.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Преди тринайсет години, през един зноен и мъртъв септември като сегашния, мащехата ми започна да шие венчалната ми рокля. Всеки следобед, докато баща ми си почиваше, сядахме да шием до саксиите с цветя на парапета, до жаркия пламък на розмарина. Септември винаги е бил такъв, от тринайсет години и много преди това. Тъй като сватбата ми щеше да се празнува в тесен кръг (защото така бе наредил баща ми), шиехме бавно, със старателната педантичност на човек, който не бърза, защото е намерил в незабележимия си труд най-добра мярка за времето си. Докато шиехме, разговаряхме. Аз продължавах да си мисля за стаичката към улицата, събирайки кураж, за да кажа на мащехата си, че най-добре е там да се настани Мартин. И този следобед най-сетне й го казах.
Мащехата ми шиеше дългия шлейф от крепон и сред ослепителния блясък на този непоносимо светъл и звучен септември сякаш беше потънала до раменете в един облак на същия този септември. „Не може“ — каза тя. А после, залавяйки се пак за работа, усещайки как през главата й минават осем години горчиви спомени, рече: „Да не дава господ някой да влезе пак в тази стая.“
Мартин се бе завърнал през юли, но не се беше настанил у дома. Обичаше да се обляга на парапета със саксиите и да гледа навън. Обичаше да казва: „Бих останал в Макондо за цял живот.“ След обяд ходехме с мащехата ми до плантациите. Връщахме се чак за вечеря, малко преди да запалят светлините в градчето. Тогава той ми казваше: „Дори да не беше ти, пак бих останал да живея в Макондо.“ И по начина, по който го казваше, също изглеждаше истина.
По това време докторът беше напуснал къщата ни от четири години. И тъкмо оня следобед, когато започнахме да шием венчалната ми рокля — онзи душен следобед, когато й казах да дадем стаичката на Мартин, — мащехата ми за пръв път заговори за странните навици на доктора.
— Преди пет години — каза тя — все още живееше там, затворен като животно. И не само че беше животно, ами на туй отгоре тревопасно, преживно животно, като прост впрегатен вол. Ако се беше оженил за дъщерята на бръснаря, оная вода ненапита, дето накара градчето да повярва на голямата й лъжа — че била заченала от духовете след тайнствен меден месец, — може би нищо нямаше да се случи. Но той престана да ходи в бръснарницата най-неочаквано и дори в последния момент стана съвсем друг, ала това беше само нова страница от методичното осъществяване на ужасния му план. След това, което се случи, само на баща ти можеше да му хрумне да остане у дома един толкова долен човек, който живееше като животно, скандализираше градчето и даваше повод да се говори за нас като за хора, които непрестанно оскърбяват морала и добрите нрави. Върхът на това, което кроеше, щеше да бъде промяната с Меме. Но дори тогава баща ти не осъзна тревожните размери на грешката си.
— Не съм чувала нищо за това — казах аз.
Щурците стържеха с триони на двора. Мащехата ми говореше, без да спира да шие, без да вдига очи от гергефа, извезвайки символи, бродирайки бели плетеници. „Една вечер седяхме на масата (всички освен него, защото, откакто престана да ходи в бръснарницата, изобщо не вечеряше), когато Меме влезе да сервира. Беше неузнаваема. «Какво ти е, Меме?» — попитах я аз. «Нищо, госпожо. Защо?» Но ние виждахме, че не й е добре, защото се олюля до лампата и изобщо имаше болезнен вид. «За бога, Меме, на теб не ти е добре!» — възкликнах аз. И тя действително едва се държеше на крака, когато се обърна и тръгна с подноса към кухнята. Тогава баща ти, който през цялото време я наблюдаваше, й каза: «Ако не ти е добре, легни си.» Но тя мълчеше. Продължаваше да стои с подноса с гръб към нас, докато чухме трясъка на строшения порцелан. Меме стоеше в коридора, впила нокти в стената. Тогава баща ти отиде да го повика от стаята, за да се погрижи за Меме.