плаша чумата, защото казваха, че съм бил авторитетът, който вдъхвал респект в природата и въдворявал ред във вселената, и умилостивявал божественото провидение, и аз им давах това, което искаха, и купувах всичко, което ми продаваха, не защото беше с меко сърце, както казваше майка му Бендисион Алварадо, а защото трябва да имаш желязно сърце, за да не направиш услуга на този, който възпява заслугите ти, но сега, напротив, нямаше никой, който да му поиска нещо, никой, който да му рече поне едно добър ден, господин генерал, как прекарахте нощта, нямаше дори утехата на онези нощни експлозии, които го събуждаха с град от строшени стъкла и объркваха духовете и всяваха паника сред войската, но поне му служеха да усеща, че е жив, а каква е тази тишина, която ми бучи в главата и ме събужда с тътена си, та аз вече не съм нищо друго освен един палячо, нарисуван на стената на този дом на ужасите, който не може да издаде една заповед, а тя вече да не е изпълнена предварително, намираше удовлетворени най-съкровените си желания в официалния печатен орган, който продължаваше да изчита от първата до последната страница в хамака по време на обедната почивка, включително рекламните обявления, нямаше импулс на неговия дъх, нямаше порив на волята му, който да не се появеше отпечатан с големи букви с фотографията на моста, който той не беше наредил да построят, защото беше забравил, основаването на училището по метене, млечната крава и хлебното дърво с негова снимка, взета при рязането на друга лента от времето на неговото величие, и въпреки всичко не намираше покой, влачеше големите си крачища на стар слон, търсейки нещо, което не беше загубил в своя дом на самотата, виждаше, че някой преди него беше покрил клетките с траурни парцали, някой друг беше гледал морето от прозорците и беше преброил кравите преди него, всичко беше налице и в ред, връщаше се в спалнята със светилника в ръка, когато позна собствения си глас, излъчен по микрофон, в караулното помещение на президентската гвардия и надникна през открехнатия прозорец и видя група дремещи офицери в задимената стая пред тъжното сияние на телевизионния екран, и на екрана беше той, по-слаб и стегнат, но това бях аз, майчице, седнал в същия кабинет, в който щях да умра, с герба на отечеството в дъното и трите чифта златни очила на масата, и правеше, без да чете, анализ на националните сметки с думи на учен, които той никога не би се осмелил да повтори, по дяволите, това беше по-обезпокояващо видение от собственото му мъртво тяло сред цветята, защото сега се виждаше жив и се чуваше да говори със собствения си глас, аз самият, майчице, аз, който никога не можах да преодолея срама си да се покажа на балкон, нито някога бях надвил стеснението си да говоря публично, а ето ме там, толкова истински и простосмъртен, че застана слисан на прозореца, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, как е възможна тази мистерия, но Хосе Игнасио Саенс де ла Бара остана невъзмутим пред един от редките изблици на гняв, които той си позволи през неизброимите години на своя режим, не си заслужава да си хабите нервите за това, генерале, рече му той с най-сладостната си интонация, бяхме принудени да прибегнем към това незаконно средство, за да спасим от корабокрушение кораба на прогреса в рамките на реда, това беше едно божествено вдъхновение, генерале, благодарение на него успяхме да възстановим народното доверие в една власт от плът и кръв, която всяка последна сряда на месеца изнася по държавното радио и телевизия един успокояващ духовете отчетен доклад за дейността на своето правителство, аз поемам цялата отговорност, генерале, аз поставих тук тази ваза с шест микрофона във формата на слънчогледи, които регистрираха вашата мисъл в жив глас, аз ви задавах въпросите, онези въпроси, на които той отговаряше по време на петъчните аудиенции, без да подозира, че невинните му отговори са фрагменти от месечния доклад пред нацията, защото те никога не бяха използували друг образ освен неговия и нито една дума, която да не е произнесена от него, та вие самият можете да го проверите с тези плочи, които Саенс де ла Бара сложи върху бюрото ми заедно с филмите, заедно с това писмо, написано собственоръчно от мен и подписано във ваше присъствие, генерале, за да можете да разполагате с моя живот, както желаете, и той го погледна смутен, защото изведнъж разбра, че Саенс де ла Бара за първи път беше без кучето, без оръжие, побледнял, и тогава въздъхна, добре, Начо, изпълнявай дълга си, рече той с вид на безкрайна умора, изтегнат назад в пружиненото кресло, с поглед втренчен в издайническите очи от портретите на героите, по-стар от всякога, по-мрачен и тъжен, но с все същото изражение на човек, чиито намерения не могат да се предвидят и които Саенс де ла Бара щеше да разбере две седмици по-късно, когато отново влезе в кабинета без предварително уговорен час за посещение, като почти влачеше кучето за каишката, и със спешната новина на въоръжено въстание, което може да се предотврати само с ваша намеса, генерале, и той най-после откри неуловимата пукнатина в стената от обсидий на заслепението, която беше търсил толкова години насам, майчице моя Бендисион Алварадо, на моето отмъщение, каза си той, този жалък мръсник ще напълни гащите от страх, но не направи нито един жест, който би издал намеренията му, а обгърна Саенс де ла Бара с майчинска загриженост, не се тревожи, Начо, въздъхна той, имаме още много време да мислим на спокойствие, къде, майка му стара, е истината в това тресавище от противоречиви истини, които бяха толкова несигурни, че приличаха на лъжа, а през това време Саенс де ла Бара установяваше по часовника с верижка, че наближава седем часът вечерта, генерале, командуващите на трите рода войска привършват вечерята в своите домове с жените и децата си, така че те дори няма да подозрат намеренията ви, ще излязат в цивилни дрехи без охрана през задния вход за прислугата, където ги чака една държавна кола, извикана по телефона, за да се приспи бдителността на нашите хора, няма да видят никого, разбира се, макар че те са там, генерале, това са шофьорите, но той каза: аха, и се усмихна, не се безпокой толкова, Начо, я по-добре ми обясни как си опазихме досега кожата, като според вашите сметки с отрязаните глави ние имаме повече врагове, отколкото войници, но Саенс де ла Бара едва беше поддържан от лекото тиктакане на часовника си с верижка, остават по-малко от три часа, генерале; в този момент командуващият сухопътните сили се отправяше към казармата Ел Конде, командуващият морските войски към пристанищната крепост, командуващият въздушните войски към базата Сан Херонимо, все още имаше възможност да бъдат арестувани, защото една камионетка на държавна сигурност, натоварена със зеленчуци, ги следеше отблизо, но той стоеше невъзмутимо, усещаше, че нарастващото вълнение на Саенс де ла Бара го освобождава от наказанието на едно робство, което беше по-безпощадно и от неговата власт, успокойте се, Начо, каза той, обяснете ми по-добре защо не сте си купили къща, голяма като параход, защо работите като вол, щом не ви интересуват парите, защо живеете като отшелник, когато и най-големите теснячки са готови да отпуснат шевовете си, само и само да влязат в спалнята ви, вие изглеждате по католик и от папата, Начо, но Саенс де ла Бара се задушаваше, облян от ледена пот, която не можеше да скрие зад своето непреклонно достойнство в горещия като крематориум кабинет, стана единайсет, вече е доста късно, рече той, по това време един кодиран сигнал започна да циркулира по жиците на телеграфа по посока на различните гарнизони на страната, разбунтуваните командуващи си слагаха медалите на парадните униформи за официалната снимка на новата правителствена хунта, докато адютантите им предаваха последните заповеди за войната, в която нямаше врагове и чиято единствена битка се свеждаше до контрола на съобщителните центрове и учрежденията, но той дори не примигна пред задъхания пулс на Лорд Кьохел, който се беше надигнал и по мутрата му се стичаше лига, подобна на нескончаема сълза, Начо, по-добре ми обясни защо се страхуваш толкова от смъртта, и Хосе Игнасио де ла Бара дръпна с един замах целулоидната си яка, омекнала от потта, и баритонското му лице остана безжизнено, това е естествено, отвърна той, страхът от смъртта е вечният огън на щастието, затова вие не го чувствувате, генерале, и застана прав, като по навик броеше ударите на камбаните на катедралата, дванайсет е, рече той, вече си нямате никого на света, генерале, аз бях последният, но той не се помръдна в креслото, докато не долови подземния тътен на танковете по площад Пласа де Армас и тогава се усмихна, грешиш, Начо, все още ми остава народът, тъй рече той, бедният вечен народ, който, още преди да съмне, се стече на улицата, подтикнат от неочаквания старец, който по държавното радио и телевизия се обърна към всички патриоти без дискриминация от каквото и да било естество и с най-горещо историческо вълнение съобщи, че командуващите трите рода войски, вдъхновени от вечните идеали на режима, под моето лично ръководство и отразявайки както винаги волята на суверенния народ, през тази славна нощ сложиха край на терористичния апарат на едно кръвожадно цивилно лице, което беше наказано от сляпото правосъдие на народа, ето го там Хосе Игнасио де ла Бара, пречукан от бой, закачен за пети