речки, както правеше Летисия Назарено, повече от съчувствие, отколкото от любов, а за да го държат пленник на собствената му власт, изтегнат в старческа апатия в хамака под сейбата в двора, където през последните години от живота му нямаше да бъде истина дори ученическият хор на пъстрата птица, кацнала в зеления лимон, ама че проклятие, и въпреки това подигравката не го засегна, но той се опитваше да постигне помирение с действителността чрез възстановяването на декрета за монопола върху хинина и други съществено важни лекарства за благополучието на държавата, но действителността го изненада отново с предупреждението, че светът се променя и животът си тече, макар и зад гърба на неговата власт, понеже вече няма хинин, генерале, няма какао, няма синка, генерале, няма нищо, с изключение на неговото лично богатство, което беше неизброимо и безплодно, и беше застрашено от безделието, но въпреки всичко той остана невъзмутим пред толкова злополучните новини, изпрати едно предизвикателно послание до стария посланик Роксбъри, ако може по някакъв начин да намерят някаква утеха на масата за домино, но посланикът му отговори в неговия стил, за нищо на света, ваше превъзходителство, тази страна не струва една ряпа освен морето, разбира се, което е прозрачно и вкусно и достатъчно е само да запалят огън под него, за да сварят в собствения му кратер най-голямата супа от миди във вселената, така че, помислете си, вземаме го на добра цена, за да се погасят сметките по този пресрочен дълг, които не могат да се погасят дори от сто поколения усърдни герои като вас, но той дори не го взе на сериозно, когато му беше казано за първи път, придружи го до стълбите, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, виждаш ли какви невежи са тези гринговци, как е възможно да си мислят, че могат да изядат едно море, раздели се с него с обичайното потупване по рамото и отново остана сам със себе си, умувайки в ивиците от илюзорна мъгла в пустошта на властта, защото навалицата беше опразнила Пласа де Армас, отнесоха със себе си плакатите от памтивека и запазиха лозунгите, взети под наем за други подобни празници в бъдеще, веднага щом им се изпари желанието за храната и пиенето, които войската раздаваше в паузите от овациите, салоните отново останаха пусти и тъжни въпреки неговата заповед портите да не се затварят никога, за да може да влиза който си иска, както преди, когато този дом не беше дом на покойника, а дворец за всички и въпреки това единствените, които останаха, бяха прокажените, господин генерал, слепите и парализираните, които бяха прекарали дълги години пред дома, така както ги беше видял Деметрио Алдус да се припичат на слънце пред вратите на Йерусалим, разбити или непобедими, сигурни, че рано или късно ще влязат отново, за да получат солта за своето изцеление от неговите ръце, защото той щеше да надживее всички враждебни превратности и най-безмилостните страсти, и най-неприятните преследвания на забравата, защото той беше вечен, и така стана, той ги намери отново по местата им, когато се връщаше от доенето, те варяха в тенекиени кутии остатъците от кухнята на импровизирани огнища от тухли в двора, видя ги проснати със скръстени ръце на скапаните от гнойта на раните сламеници под благоуханната сянка на розовите храсти, нареди да им съградят една обща печка, купуваше им нови сламеници, нареди да им построят навес от палмови клони в дъното на двора, за да не става нужда да се подслоняват вътре в къщата, но не минаваха четири дена, без той да не намери някоя двойка прокажени, заспали върху арабските килими в празничния салон, или някой сляп, изгубен сред канцелариите, или някой парализиран със счупен крак на стълбите, заповядваше да затворят вратите, за да не остане никаква следа от язвите им по стените и да не вмиришат въздуха в дома със смрад на карбол, с който ги пръскаха здравните служби; въпреки всичко, щом ги прогонеха от едно място, те се появяваха на друго, упорити, непоклатими, вкопчили се здраво в зловещата си надежда, когато вече никой не очакваше нищо от този сакат старец, който криеше спомените си, написани на бележки, в цепнатините на стените, и се ориентираше пипнешком като сомнамбул през ветровете из мъгливите тресавища на паметта, прекарваше безсънни часове в хамака, като се питаше как, дяволите да го вземат, да се измъкна от новия посланик Фишър, който ми предложи да обявя, че имало чумна епидемия, за да оправдая дебаркирането на морски пехотинци съгласно договора за взаимна помощ за срок от толкова години, колкото са необходими да се вдъхне нов импулс на загиващото отечество, и той отговори незабавно, за нищо на света, напълно уверен, че отново се намира в началото на своя режим, когато си беше послужил с едно подобно средство, за да разполага с изключителните пълномощия на военния закон при сериозна заплаха от граждански метеж, беше обявил с декрет положение на чумна епидемия, на пилона на фара издигнаха жълто знаме, затвориха пристанището, отменени бяха неделите, забранено бе да се оплакват публично мъртъвците и да се свири музика, която напомня за тях, а армията беше упълномощена да бди за изпълнението на декрета и да се разправя с чумавите по свое усмотрение, така че войниците със санитарни ленти на ръка екзекутираха публично хора с най-различно положение, отбелязваха с червен кръг къщите, заподозрени в несъгласие с режима, с клеймото за добитъка дамгосваха челата на най-обикновените нарушители, лесбийките и педерастите, а през това време една санитарна мисия, която посланикът Мичъл измоли спешно от своето правителство, се беше заела със задачата да предпази от заразата обитателите на президентския дом, събираха от пода изпражненията на седмачетата, за да ги анализират с микроскопи, хвърляха дезинфекционни хапчета в коритата, хранеха животните в научните си лаборатории с червеи, а той примираше от смях, като им казваше с помощта на преводача: не ставайте пъзльовци, мистър, тук единствената чума сте вие, но те настояваха, че имали върховна заповед за това, приготвиха някакъв предпазен мед, гъст и зелен, с който мажеха целите тела на посетителите без оглед на акредитивните писма, от най-обикновените до най-именитите, по време на аудиенцията ги задължаваха да стоят на разстояние, те прави до вратата, а той седнал в дъното, където до него можеше да стигне гласът, но не и дъхът, преговаряха с викове с голите от именит произход, които ръкомахаха само с една ръка, ваше превъзходителство, а с другата си прикриваха хилавия нашарен гълъб само и само да предпазят от зараза този, който беше измислил по време на нервното си безсъние дори най-баналните подробности на фалшивото бедствие, беше измислил земни лъжи и разпространил апокалиптични прогнози в съответствие със схващането си, че хората колкото по-малко разбират, толкова повече се плашат, и едва примига, когато един от адютантите му, побледнял от страх, козирува пред него и му съобщи новината, че чумата причинява огромна смъртност сред гражданското население, така че той видя през замъглените стъкла на президентската каляска времето, спряло по негова заповед по запустелите улици, видя изплашения вятър в жълтите знамена, видя затворените врати дори в къщите, избегнали червения кръг, видя подрисканите кокошки на балконите и видя мъртъвците, мъртъвците, мъртъвците, те бяха толкова много и навсякъде, че беше невъзможно да се преброят в тресавищата, затрупани на купчини на слънце по терасите, изпънати върху зеленчуците на пазара, мъртъвци от плът и кръв, господин генерал, кой ги знае колко са, но бяха много повече, отколкото той би желал да види прострени в редиците на една неприятелска войска, захвърлени като умрели кучета в кофите за боклук, и над смрадта от телата и познатата воня на улиците той откри миризмата на чумната краста, но остана невъзмутим, не отстъпи на никаква молба, докато не се почувствува отново пълен господар на властта си, и едва когато изглеждаше, че няма човешко или божествено средство, което да сложи край на масовото умиране, видяхме на улицата една кола без отличителни знаци, в която отначало никой не усети ледения полъх от величието на властта, но в кадифения траурен интериор видяхме смъртоносните очи, треперещите уста, младоженската ръкавица, която хвърляше шепи сол в порталите, видяхме влака, боядисан в цветовете на знамето, да се катери с ноктите си през гардениите и безстрашните леопарди до мъгливите чукари в най-стръмните провинции, видяхме мътните очи през завесите на самотния вагон, опечаленото лице, ръката на разочарована девица, която сипеше купища сол по високата пустош на своето детство, видяхме парахода с дървено колело и с мазурки, свирени на химерично пиано, който плаваше през подводни скали и пясъчни островчета, и развалините от катастрофите, причинени в джунглата от пролетните разходки на дракона, видяхме помръкналите очи на прозореца на президентската каюта, видяхме бледите устни, ръката без произход, която хвърляше шепи сол в затъпелите от горещината села, и онези, които ядяха солта и ближеха пръстта, на която беше стоял той, моментално възстановяваха здравето си и за дълго време бяха имунизирани против лошите предзнаменования и вихрушките на илюзията, така че той нямаше да се изненада, когато в заника на неговата есен щяха да му предложат нов дебаркационен режим въз основа на същото т