к като копеле, видя я отново да яде абажурите на лампите през такъв период от живота си, когато беше започнал да разбира, че не си струва да ходи по стълбите, за да изпъди една крава, намери още две в балната зала, отчаяни от кокошките, които се катереха по тях, за да кълват кърлежите по гърбовете им, така че в неотдавнашните нощи, когато видяхме светлините, приличащи на корабни, и чухме тропота от копита на големи животни зад укрепените стени, това е било, защото той вървеше с морския светлик и си оспорваше с кравите място за спане, докато отвън продължаваше неговият обществен живот без него, ежедневно виждахме във вестниците на режима фиктивни снимки от цивилни и военни аудиенции, на които ни го показваха винаги с различна униформа, според характера на случая, слушахме по радиото повтаряните от толкова години насам речи на бележитите дати на отечеството, той присъствуваше в живота ни още от излизането ни от къщи, при влизане в църква, при яденето и спането, по време на обществени прояви, когато едва смогваше с грубите си ботуши на неуморим пешеходец в западналия дом, чиято прислуга се свеждаше до трима или четирима слуги, които ги хранеха, и поддържаха винаги добре запасени скривалищата за пчелен мед, и пъдеха кравите, и бяха нанесли поразии на порцелана в маршалския генерален щаб в канцеларията със забранен вход, където той щеше да умре според предсказанията на врачките, които той самият беше забравил, чакаха готови да откликнат на случайните му заповеди, докато закачаше лампата на прага и докато чуеха грохота на трите ключалки, трите резета и трите мандала, и едва тогава се оттегляха в стаите си в партера, убедени, че до разсъмване щеше да бъде в обятията на съня си на самотен удавник, но той се пробуждаше от неочаквани разтърсвания, подкарваше безсънието си, влачеше големите си крачища като призрак из тънещия в мрак огромен дом, едва обезпокояван от бавното преживяне на кравите и тежкото дишане на кокошките, заспали на закачалките на вицекралете, слушаше лунните ветрове в тъмнината, усещаше стъпките на времето в тъмнината, виждаше майка си Бендисион Алварадо да мете в тъмнината с метлата от зелени клони, с която беше мела листопада на именитите мъже на Корнелий Непот в оригинал, незабравимата риторика на Ливий Андроник и Цецилий Стадий, които бяха превърнати в канцеларска смет в кървавата нощ, когато той за първи път прекрачи прага на безстопанствения дом на властта, докато отвън се съпротивяваха последните самоубийствени барикади на латиниста генерал Лаутаро Муньос, господ да го пази в царството си небесно, прекосиха двора под блясъка на обгърнатия в пламъци град, като прескачаха труповете на мъртвите от личната гвардия на изтъкнатия президент, той тракаше зъби от маларичната треска, а майка му, Бендисион Алварадо, въоръжена само с метлата от зелени клони, изкачиха се по стълбите в мрака, който цареше от първия вестибюл до залата за аудиенции, спъваха се в труповете на конете от превъзходната президентска конюшня, кръвта на които все още изтичаше, в затворената зала се дишаше трудно поради миризмата на кисел барут, смесена с кръвта на конете, видяхме в коридорите следи от боси нозе, изцапани с конска кръв, видяхме по стените отпечатани длани, изцапани с конска кръв, и видяхме в кървавото езеро на залата за аудиенции обезкървеното тяло на една красива флорентинка в нощен тоалет със забодена в сърцето сабя, а тя беше съпругата на президента, и видяхме до нея трупа на момиченце, което приличаше на балерина-играчка с конци, простреляно с пистолет в челото, и това беше деветгодишната й дъщеря, и видяха трупа на гарибалдийски цезар на президента Лаутаро Муньос, най-сръчния и способен от четиринайсетте генерали федералисти, които се бяха изредили на власт чрез последователни атентати в течение на единадесет години кърваво съперничество, но освен това и единственият, който се беше осмелил да каже „не“ на английския консул на неговия собствен език, а сега лежеше прострян като заек, бос, понесъл наказанието за своята дързост, с череп, разбит от пистолетен изстрел, който той самият изстреля в небцето си, след като уби жена си и дъщеря си и своите четиридесет и два андалуски коня, за да не попаднат в ръцете на наказателната експедиция на британската ескадра, и тогава командуващият Кичънър ми каза, като посочи трупа, виждаш ли го, генерале, така свършват тези, които вдигат ръка против баща си, не забравяй това, когато оглавиш своето кралство, рече му, а той вече го беше оглавил след толкова безсънни нощи на очакване, толкова отложен за по-нататък гняв, толкова преглътнати и смлени унижения, постигна го, майко, провъзгласиха го за главнокомандуващ на трите рода войска и президент на републиката за толкова време, колкото е необхо